„Отгледах я като свое дете, а тя не ме покани на сватбата си“ — Изповедта на една мащеха

— Не мога да повярвам, че го направи, — шепна си аз, докато гледам снимките от сватбата ѝ във Facebook. Деси, моето момиче, моето дете… Сватбата ѝ — най-щастливият ден в живота ѝ, а аз не бях там. Не получих покана, не получих обаждане, дори съобщение. Само снимки, които ми се забиват като нож в сърцето.

Седя сама в кухнята, чашата с кафе трепери в ръцете ми. Мъжът ми — Иван, баща ѝ — се прибира късно от работа. Знае, че съм разстроена, но и той не знае какво да каже. Вечерята е студена, а между нас виси мълчание, по-тежко от олово.

— Мария, моля те… Не се измъчвай повече. Тя е голяма вече, сама си решава… — опитва се да ме утеши Иван.

— Как да не се измъчвам? Отгледах я като свое дете! Когато майка ѝ ги напусна и замина с онзи… — думите ми заседнаха в гърлото. — Аз я водех на училище, аз ѝ връзвах плитките сутрин, аз я държах за ръка, когато имаше температура… А сега?

Иван въздъхва тежко и се обръща към прозореца. Знам, че и него го боли, но той винаги е бил по-сдържан. Аз не мога така — всичко ме боли.

Спомням си първия ден, когато Деси дойде при нас. Беше само на шест — с големи кафяви очи и страх в погледа. Майка ѝ ги беше оставила заради друг мъж и замина в чужбина. Иван беше съсипан. Аз тогава бях само „приятелката на татко“, но още от първия ден се опитах да бъда майка за Деси. Купувах ѝ нови дрехи, четяхме приказки вечер, учех я да плете мартеници… Първите години бяха трудни. Тя често плачеше нощем и ме викаше вместо майка си. Прегръщах я и ѝ обещавах, че всичко ще бъде наред.

С времето започнахме да се сближаваме. На рождения ѝ ден направих най-голямата торта с ягоди и шоколад — любимата ѝ. Когато завърши четвърти клас с отличие, плаках от радост повече от Иван. Винаги съм била до нея — на родителски срещи, на първия ѝ концерт по пиано, когато имаше проблеми с приятелки… Дори когато майка ѝ се появяваше от време на време с подаръци и обещания, че „скоро ще се върне“, аз бях тази, която оставаше.

Но нещо се промени, когато Деси стана тийнейджърка. Започна да се затваря в себе си, да ми говори на „Вие“, да ме отбягва. Появи се някаква студенина между нас. Опитвах се да я разбера — пубертет, хормони… Но болеше. Веднъж я чух да казва на приятелка по телефона: „Тя не ми е истинска майка.“

— Деси, защо го каза? — попитах я същата вечер.

— Защото не си! — изкрещя тя и тресна вратата на стаята си.

Плаках цяла нощ. Иван ме прегръщаше и повтаряше: „Ще мине.“ Но не мина. С времето отношенията ни станаха все по-студени. Деси започна да прекарва повече време при баба си или при приятели. Когато завърши гимназия, вече почти не говорехме.

Преди две години майка ѝ се върна от чужбина — с нов мъж и нов живот. Деси започна да ходи при тях през уикендите. Виждах как очите ѝ светят, когато говори за „мама“. Не я виня — всяко дете има нужда от майка си. Но защо трябваше да ме изключи напълно?

Когато разбра за годежа си с Петър, научих последна. Беше дошла само за малко вкъщи — остави някакви документи и между другото каза:

— Ще се омъжвам.

— Честито! Кога ще е сватбата? — попитах с треперещ глас.

— Още не сме решили… Ще ти кажа.

Повече не спомена нищо. После разбрах от съседи кога ще е сватбата. Иван също не беше поканен официално — само му казала: „Ако искаш, ела.“

В деня на сватбата стояхме вкъщи сами. Чувах музиката от ресторанта през отворения прозорец — живеем в малък град, всички знаят всичко за всички. Снимките заляха Facebook още същата вечер: Деси сияе до Петър, майка ѝ я държи за ръка пред олтара… А аз? Аз съм просто една мащеха.

Сега седя тук и се питам: Къде сбърках? Какво не направих както трябва? Защо любовта ми не беше достатъчна?

Преди малко получих съобщение от Деси: „Моля те, не ми се сърди. Просто така се случи.“

Какво значи „просто така“? Може ли едно дете толкова лесно да забрави човека, който го е отгледал? Или кръвта винаги ще бъде по-силна от спомените?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или съдбата на мащехата винаги е такава — да обича без гаранция за обич в замяна?

Кажете ми вие: има ли шанс за прошка? И какво значи „истинско семейство“ в днешно време?