„Отивам на почивка, не на бавачка!“: Историята на една българска снаха и нейната свекърва

— Не съм ви бавачка! — гласът ѝ прониза тишината в кухнята като нож. Стоях срещу свекърва ми, Мария, с разтреперани ръце и сърце, което биеше лудо. Мъжът ми, Петър, се опитваше да изглади ситуацията, но думите му увиснаха във въздуха. — Мамо, просто те молим за няколко дни да гледаш децата. Знаеш, че работя на смени, а Деси има важна среща в София… — опита се той.

Мария ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом. — Аз цяла година чакам тази почивка! Не съм длъжна да си развалям плановете заради вас. Да сте мислили по-рано! — каза тя и тръшна чашата си на масата.

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Не беше само заради тези няколко дни. Беше заради всички онези малки моменти през годините — когато ме поправяше пред децата, когато критикуваше как готвя или как съм облякла малката Ани. Беше заради онова усещане, че никога няма да бъда достатъчно добра за сина ѝ.

— Добре, Мария — казах тихо, опитвайки се да не избухна. — Ще се оправим сами. — Но вътрешно кипях. Петър ме хвана за ръката под масата, но не каза нищо повече.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което се беше натрупало между нас. Спомних си първата ни среща — как ме посрещна с ледена усмивка и веднага попита от кое семейство съм. После онзи Великден, когато настоя да боядисаме яйцата по „нейния начин“, защото „така се прави в нашия род“. Или когато се намеси в избора на училище за Ани и каза: „Вие младите нищо не разбирате.“

На сутринта Петър беше мълчалив. Видях го как гледа снимката на майка си на шкафа и въздъхва тежко. — Знам, че ти е трудно с нея — прошепна той. — Но тя е сама от години… може би просто не знае как да бъде част от нашето семейство.

— А аз? Аз не съм ли сама понякога? — избухнах аз. — Кой мисли за мен? За нас?

Децата тичаха из хола и ни прекъснаха. Ани ме прегърна: — Мамо, ще ходим ли на гости при баба Мария?

— Не, миличка. Баба ще пътува.

Видях разочарованието в очите ѝ и това ме нарани още повече.

Следобедът прекарах в опити да намеря кой да гледа децата за два дни. Обадих се на майка ми в Пловдив, но тя беше болна от грип. Съседката леля Сийка каза, че ще помогне, но само до обяд, защото гледа внучето си следобед.

Петър се върна от работа уморен и ядосан. — Говорих с майка пак — каза той. — Не иска да чуе. Казва, че ѝ е писнало все да е „резервният вариант“.

— А аз? Аз не съм ли резервният вариант в този дом? — попитах го тихо.

Вечерта телефонът звънна. Беше Мария. Гласът ѝ беше студен:
— Надявам се да сте намерили кой да гледа децата. Утре тръгвам рано.
— Да, ще се оправим — отвърнах кратко.
— Добре. И… Деси… не ми се сърди. Просто и аз имам нужда от малко живот.

Затворих телефона и избухнах в сълзи. Петър ме прегърна:
— Ще мине и това…

Но аз знаех, че няма да мине толкова лесно. На следващия ден заведох децата при леля Сийка и тръгнах към София с тежко сърце. По пътя мислех за всички семейства около нас — колко често чувам приятелки да се оплакват от свекървите си, от липсата на подкрепа, от това как всеки дърпа чергата към себе си.

Вечерта получих снимка от Мария: тя беше на плажа във Варна с широка усмивка и коктейл в ръка. Под снимката пишеше: „Животът е кратък! Наслаждавай се!“

Погледнах снимката и се запитах: кога ще мога и аз да кажа това? Кога ще спра да се чувствам виновна, че искам помощ? Кога ще бъда просто част от семейството, а не натрапник?

Понякога си мисля: дали някога ще намерим баланс между личното щастие и семейната отговорност? Или винаги ще живеем между двете крайности?

Какво мислите вие? На кого е ред да направи компромис – на младите или на възрастните? И има ли изобщо правилен отговор?