Отказът на богатите тъстове: Когато гордостта се сблъска с оцеляването
– Какво искаш да кажеш с това, че „не е моментът“? – гласът ми трепереше, докато гледах в очите на тъста си, Иван, който седеше на чело на масата, облечен в скъпия си костюм, с ръце скръстени пред себе си. Коледната трапеза беше богата, но въздухът – тежък. Мъжът ми, Димитър, мълчеше, а майка му – госпожа Стефка – се взираше в мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница.
– Не е моментът да говорим за пари, Мария. Празник е. – Иван изрече думите бавно, сякаш всяка от тях беше нож.
– Но ние… ние не можем повече така. Наемът закъснява, детето кашля вече седмица, а аз… – гласът ми се прекърши. Не исках да плача пред тях. Не исках да изглеждам слаба.
– Всеки си има проблеми – намеси се Стефка. – И ние сме минали през трудности. Трябва да се научите да се справяте сами.
Погледнах към Димитър. Очите му бяха вперени в чинията. Не каза нищо. Не ме защити.
Така започна всичко. Една Коледа, която трябваше да бъде топла и сплотяваща, се превърна в началото на края на нашето семейство. Тръгнахме си рано онази вечер. В колата мълчахме дълго. Детето спеше на задната седалка, а аз стисках ръцете си до болка.
– Защо не каза нищо? – прошепнах накрая.
– Те са ми родители… Не искам да се карам с тях заради пари.
– А заради нас? За мен? За детето?
Той не отговори. Знаех, че го боли, но болката ми не беше по-малка.
Следващите месеци бяха кошмар. Работех на две места – сутрин в една книжарница на „Графа“, следобед чистех офиси в центъра. Димитър остана без работа след съкращенията във фирмата му. Търсеше нова, но никой не го викаше дори на интервюта. Парите свършваха. Понякога вечеряхме само хляб със сирене и домати от пазара.
Една вечер, докато простирах прането на балкона, чух как Димитър говори по телефона с майка си:
– Мамо… Мария е изморена… Не знам какво да правя… – гласът му беше тих, почти детски.
– Трябва да се стегнете! – отвърна тя рязко. – Ние не сме банкомат!
Сълзите ми капеха върху мокрите дрехи. Чувствах се унизена и сама. Вече не ставаше дума само за пари. Ставаше дума за това дали сме семейство или просто хора, които делят една фамилия.
Скоро започнахме да се караме все по-често с Димитър. Той беше затворен, раздразнителен, а аз – уморена до смърт. Детето усещаше напрежението и започна да заеква.
Една вечер той избухна:
– Ако толкова ти тежи, върни се при майка си в Пловдив! Аз ще се оправя някак!
– Искаш да избягам ли? Да те оставя сам? Това ли заслужаваме?
– Не знам! Просто… не мога повече!
Тогава разбрах: гордостта ни убиваше бавно. Нашата и на родителите му.
Минаха още седмици в мълчание и студенина. Един ден получих писмо от майка ми: „Марийче, върни се у дома поне за малко. Тук винаги ще имаш легло и топла супа.“
Стоях дълго пред огледалото онази вечер. Виждах жена със сенки под очите, с ръце напукани от препарати и студ. Виждах майка, която не може да осигури нищо повече от оцеляване на детето си.
На следващата сутрин събрах багажа си и тръгнах към гарата с малкия за ръка. Димитър стоеше на прага и гледаше безмълвно.
– Ще се върна, когато имаме семейство, а не само общ адрес – казах тихо.
В Пловдив майка ми ме прегърна силно:
– Гордостта е хубаво нещо, Марийче, но понякога трябва да я оставиш настрана заради детето.
Минаха месеци. Намерих работа като учителка в едно училище в квартал „Кючук Париж“. Започнахме отначало – трудно, но с надежда. Димитър идваше понякога през уикендите. Плачеше пред мен и молеше да се върнем в София. Казвах му само едно:
– Когато разбереш кое е по-важно – гордостта или семейството ни, тогава ще се върна.
Тъстовете така и не се обадиха нито веднъж.
Сега стоя на прозореца в малката кухня на майка ми и гледам как синът ми рисува слънца по стъклото с дъха си. Питам се: ако бях преглътнала гордостта си още тогава и бях молила повече, щяхме ли да сме заедно? Или щях да изгубя себе си завинаги?
Вие какво бихте направили? Кое е по-важно – достойнството или оцеляването?