Отмъщението на една снаха: Когато чашите не са просто мръсни

„Ти пак ли ще идваш с тези дрехи? Погледни се, приличаш на селска мома!“, изсъска свекърва ми, докато влизах в кухнята с торбите от пазара. В този момент чашата преля. Бях чувала подобни думи стотици пъти, но този път нещо в мен се прекърши. Усетих как ръцете ми треперят, а в гърдите ми се надига гняв, който не можех повече да потискам.

Казвам се Елена и съм омъжена за Петър вече пет години. Живеем в малък апартамент в Люлин, а майка му – леля Мария – е почти постоянен гост. От първия ден тя ме гледаше с подозрение и студенина. Винаги намираше повод да ме уязви – било за външния ми вид, било за готвенето ми или за начина, по който подреждам дома. Петър често се опитваше да омекоти нещата: „Майка ми е трудна жена, но просто така си говори… Не го взимай навътре.“ Но как да не го взема навътре, когато всеки ден усещах как самочувствието ми се руши?

В онзи ден, докато подреждах продуктите на плота, тя продължи: „И пак си купила домати от пазара! Знаеш ли колко нитрати има в тях? Ако беше като мен, щеше сама да си ги отглеждаш на село.“

Не издържах. Обърнах се към нея и казах: „Ако бях като теб, сигурно щях да имам време да чистя по цял ден. Но виждам, че дори това не ти се отдава – чиниите ти са толкова мръсни, че и прасетата в нашето село са по-чисти.“

Настъпи гробна тишина. Петър замръзна на прага, а леля Мария ме изгледа така, сякаш съм я ударила. За миг съжалих за думите си, но после си спомних всички онези моменти, когато тя ме беше унижавала пред роднини и съседи. Не, този път нямаше да се извинявам.

Тази случка беше само началото на моя план за отмъщение. Реших, че ще ѝ покажа какво значи да бъдеш подценяван и пренебрегван. Започнах да обръщам внимание на всяка нейна слабост – забравените ѝ ключове, изгорелите ѝ манджи, разхвърляния ѝ гардероб. Всеки път, когато направеше грешка, аз я подчертавах с усмивка: „О, Мария, пак ли забрави да сложиш сол? Не се притеснявай, случва се на всички… особено на възрастните.“

Петър започна да усеща напрежението. Една вечер ме хвана за ръката и прошепна: „Ели, моля те… Не превръщай дома ни във война.“

Но аз вече бях прекрачила границата. Всяка нейна забележка връщах двойно по-остро. Един ден дори поканих приятелките си на кафе у нас и нарочно оставих кухнята разхвърляна. Когато Мария дойде и видя бъркотията, не пропусна да каже: „Ето затова жената трябва да си е вкъщи – иначе всичко става кочина.“

Аз само се усмихнах: „А ти какво ще кажеш за твоите чинии? Може би трябва да вземеш пример от мен.“ Приятелките ми се засмяха неловко, а Мария пребледня.

Скоро обаче започнах да усещам тежестта на собственото си поведение. Петър стана мълчалив и раздразнителен. Вечерите ни преминаваха в тишина или кратки спорове. Един ден той избухна: „Това не е жената, за която се ожених! Какво ти става?“

Погледнах го и осъзнах колко далеч съм стигнала. Отмъщението ми не ме направи по-щастлива – напротив, превърнах дома ни в бойно поле. Свекърва ми започна да идва все по-рядко, а когато го правеше, стоеше мълчалива и свита.

Една вечер я заварих сама в кухнята. Беше седнала на стола с чаша чай и гледаше през прозореца. Приближих се и седнах до нея.

– Мария… – започнах плахо. – Знам, че не ме харесваш. Но аз също имам чувства. Не мога повече така.

Тя въздъхна тежко:
– Елена… Аз просто исках най-доброто за сина си. Може би съм прекалявала… Но ти също не беше права.

За първи път видях сълзи в очите ѝ. В този момент разбрах колко много болка сме си причинили една на друга – само защото никоя от нас не искаше да отстъпи.

Сега често се питам: струваше ли си всичко това? Дали гордостта ми беше по-важна от мира в дома? А вие как бихте постъпили на мое място?