Паднах на семейния обяд, защото съпругът ми не ми помагаше с бебето – Краят ли е това за нашето семейство?

– Мамо, добре ли си? – гласът на сестра ми Катя проби през мъглата в главата ми, докато се опитвах да си поема дъх. Бях на пода в хола на родителите ми, а около мен се бяха скупчили всички – майка ми, баща ми, брат ми, леля Мария и най-вече Петър, съпругът ми, който стоеше като вкаменен с бебето на ръце.

Не помня как точно паднах. Помня само как главата ми тежеше като олово, а ръцете ми трепереха от безсъние и умора. Последните три месеца след раждането на малката Елица бяха като маратон без финал. Петър работеше до късно, а когато се прибираше, сякаш не виждаше нито мен, нито детето. „Уморен съм, остави ме да си почина“, повтаряше всяка вечер, докато аз се борех с коликите, кърменето и безкрайните пелени.

– Добре съм… – прошепнах, макар че не беше вярно. Майка ми донесе чаша вода и ме погали по косата. В очите ѝ видях тревога и нещо друго – може би срам? Или разочарование?

– Какво ти стана? – попита баща ми строго. – Не си ли яла?

– Яла съм… просто…

Петър ме прекъсна:
– Тя е преуморена. Бебето не спи добре.

Погледнах го – за първи път от седмици той призна пред другите, че има проблем. Но в гласа му нямаше грижа, а по-скоро раздразнение, сякаш вината беше само моя.

Сестра ми ме прегърна:
– Трябва да си починеш. Остави Елица на нас за малко.

Но как да оставя детето си? Как да се доверя на някой друг, когато дори баща ѝ не искаше да поеме отговорност?

Вечерта след обяда всички си тръгнаха притеснени. Майка ми настоя да остане при нас, но отказах. Не исках още свидетели на разпада ни.

Петър мълчеше цяла вечер. Когато сложих Елица да спи, седнах до него на дивана.

– Петре… Не мога повече така. Изтощена съм. Имам нужда от теб.

Той въздъхна тежко:
– И аз съм изморен. Работя по цял ден. Не разбираш ли?

– Разбирам… Но аз също работя – вкъщи, денонощно. Не мога сама. Чувствам се невидима за теб.

Той ме погледна за първи път от седмици:
– Не знам какво искаш от мен.

– Да бъдеш баща! Да бъдеш до мен! – гласът ми се пречупи.

Той стана и излезе на балкона. Останах сама в тъмната стая, слушайки тихото дишане на Елица от детската стая.

На следващия ден майка ми дойде неочаквано.
– Ще ти помогна с бебето. Трябва да поспиш.

Сълзите ми потекоха безконтролно:
– Мамо… страх ме е, че ще се разпаднем. Че ще остана сама с детето.

Тя ме прегърна силно:
– Не си сама. Но трябва да говориш с Петър. Да му кажеш всичко – не само колко си уморена, а и колко си наранена.

Събрах сили вечерта да го направя. Когато Елица заспа, седнах срещу него на масата.

– Петре… Аз… чувствам се предадена. Имам нужда от теб не само като помощник, а като партньор. Като човек до мен. Ако нещо не се промени… не знам дали ще издържа.

Той замълча дълго.
– Не знам как да бъда баща… Моят баща никога не е бил до мен. Страх ме е да не сбъркам.

За първи път го видях уязвим. Протегнах ръка към него:
– По-добре да сбъркаш заедно с мен, отколкото да ме оставиш сама.

Той кимна и очите му се насълзиха. Прегърнахме се дълго – за първи път от месеци.

На следващия ден Петър сам предложи да изкъпе Елица. Несръчно, но с желание. Видях надежда в този малък жест.

Но болката от онзи обяд остана в мен – усещането за самота сред най-близките хора.

Сега всяка вечер си задавам въпроса: Колко жени като мен мълчат и трупат умора и болка? Дали някога ще бъдем чути? Има ли надежда за нашите семейства или всичко зависи само от нас?