Пътят, който не водеше никъде: Историята на Мария и нейните деца на ръба на света

– Мамо, пак ли няма ток? – гласът на малкия Иво разкъса тишината, докато навън вятърът блъскаше прозорците на старата ни къща. Стиснах зъби и се опитах да не покажа колко съм отчаяна. Беше третата вечер без електричество, а Петър го нямаше вече месец. Остави ни с две деца, празен портфейл и купчина неизплатени сметки.

– Ще запаля свещ, миличък. Ела при мен, да не ти е студено – казах и го прегърнах силно. Сестра му Марияна се беше свила в ъгъла с учебника по математика, но отдавна не четеше – просто гледаше в една точка.

Петър си тръгна без обяснения. Една сутрин просто го нямаше – нито дрехите му, нито обувките до вратата. Остави бележка: „Не мога повече. Прости ми.“ Оттогава всяка вечер се чудех какво съм сбъркала. Дали не бях достатъчно добра съпруга? Дали не го обичах както трябва? Или просто животът ни в това забравено от Бога село беше станал твърде тежък за него?

Селото ни – Крушево – беше на края на света. Пет-шест къщи, повечето празни. Автобусът минаваше веднъж на ден, а магазинът работеше само до обяд. След като Петър си тръгна, хората започнаха да ме гледат с други очи – едни със съжаление, други с присмех. „Гледай я, Мария, пак сама!“, шушукаха жените пред магазина.

Една сутрин, докато миех чиниите със студена вода, чух тропот по вратата. Беше леля Дора – съседката ни, която винаги знаеше всичко за всички.

– Марийке, чух, че пак сте без ток. Ще дойдеш ли да вземеш малко захар и хляб? – попита тя уж загрижено, но очите ѝ шареха из кухнята ми.

– Благодаря, лельо Доро, ще се оправим – отвърнах сухо и затворих вратата. Не исках подаяния. Исках само Петър да се върне или поне да намеря работа.

Но кой ще вземе самотна майка с две деца в село без фабрика или цех? Опитах се да шия за хората – някой панталон да закърпя, някоя пола да скъся. Но парите стигаха само за хляб и мляко.

Една вечер Марияна се прибра разплакана от училище.

– Мамо, децата ми се подиграват… Казват, че сме просяци… Че татко ни е изоставил…

Прегърнах я силно и се опитах да скрия сълзите си.

– Не ги слушай, слънце мое. Ние сме семейство и ще се справим. Татко… просто има нужда от време.

Но дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Петър не се обади нито веднъж. Не изпрати пари. Не попита за децата.

Скоро дойде зимата. Къщата ни беше студена като ледник. Нарязаните дърва свършиха още през декември. Започнах да паля стари дрехи и счупени столове в печката. Иво започна да кашля нощем. Веднъж температурата му стигна 39 градуса. Паникьосах се – нямаше кой да ме закара до града.

– Лельо Доро! Помогнете ми! – изкрещях през нощта през оградата.

Тя дойде по пижама и ме заведе с колата си до спешното в града. Лекарят каза: „Пневмония. Добре че сте дошли навреме.“

В болницата седях до леглото на Иво и се молех: „Господи, дай ми сили… Не ме оставяй…“

След седмица го изписаха, но сметката беше огромна за нашите възможности. Социалните започнаха да идват все по-често у дома.

– Госпожо Николова, трябва да помислите дали можете да се грижите сама за децата си – каза една от тях строго.

– Ще направя всичко! Моля ви… Не ми ги взимайте!

Започнах да чистя къщи в града – тръгвах в 5 сутринта пеша до спирката, после с автобуса до Пловдив. Връщах се късно вечерта, а децата бяха сами цял ден. Съседите започнаха да шушукат още повече.

Една вечер Марияна ме посрещна на прага:

– Мамо… татко е писал във Фейсбук на леля Дора… Живее с друга жена в София…

Светът ми рухна окончателно. Седнах на стълбите и заплаках като дете.

– Защо ни остави? Какво направихме?

Дните минаваха като в мъгла. Иво оздравя, но стана затворен и мълчалив. Марияна спря да говори за бъдещето си – вече не мечтаеше да стане учителка.

Един ден социалните дойдоха пак.

– Госпожо Николова, ще ви дадем още един шанс. Но ако децата пак останат сами или болни…

Тогава разбрах: няма кой да ми помогне освен мен самата. Започнах да търся помощ от фондации, писах писма до общината, молих се за работа на непълно работно време тук, в селото.

Минаха месеци. Не стана по-лесно – но оцеляхме. Научих се да прося помощ без срам и да давам любов без остатък.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам пустия път към селото. Чудя се: ако Петър се върне някой ден… Ще мога ли да му простя? Или вече съм друга жена?

Кажете ми – колко сила трябва на една майка, за да продължи напред сама? И има ли край този път, който сякаш не води никъде?