Паяжината от лъжи на дъщеря ми

– Къде беше снощи, Мария? – Гласът ми трепереше, докато стоях до вратата на нейната стая, а тя дори не ме погледна. Пръстите ѝ нервно играеха по екрана на телефона, а очите ѝ бяха вперени в нещо далечно, сякаш вече не бях част от нейния свят.

– На кино с приятелки – отвърна тя сухо. Знаех, че лъже. Познавам дъщеря си по-добре от всеки друг. Когато беше малка, винаги се сгушваше в мен и ми разказваше всичко – от това как някой я е обидил в училище до най-малките си мечти. А сега между нас имаше стена, по-висока от панелките в нашия квартал в Люлин.

Всичко започна постепенно. Първо бяха малките лъжи – че е забравила домашното, че няма контролно, че ще спи у приятелка. Не им обръщах внимание – казвах си, че така са всички тийнейджъри. Но после започнаха да изчезват пари от портмонето ми. Веднъж намерих цигари в чантата ѝ. Друг път я видях да се качва в кола с по-големи момчета, които не познавах.

Опитах се да говоря с нея. Сядахме на масата в кухнята – същата маса, на която някога рисуваше с водни боички и разказваше за първата си любов в детската градина. Сега тя гледаше през прозореца, мълчеше или избухваше:

– Остави ме на мира! Не разбираш нищо! – крещеше ми.

Мъжът ми, Георги, се опитваше да бъде медиатор. – Може би просто преминава през труден период – казваше той вечер, когато Мария вече спеше. Но аз усещах, че нещо се изплъзва между пръстите ни.

Една вечер телефонът ѝ звънна късно. Видях името „Иван“ на екрана – момче от горния клас, за което бях чувала само лоши неща. Мария излезе на балкона да говори. Сърцето ми се сви. Реших да я последвам и чух как казва:

– Не мога да изляза сега, майка ми е като полицай… Да, ще измисля нещо.

На следващия ден получих обаждане от класната ѝ – Мария не била на училище вече три дни. Лъжеше ме всяка сутрин, че тръгва за часове, а всъщност… къде ходеше? Започнах да я следя – чувствах се като престъпник в собствения си дом. Видях я да влиза в апартамент в съседния блок с Иван и още няколко момичета и момчета.

Вечерта я изчаках да се прибере.

– Къде беше? – попитах я тихо.

– На уроци по математика – излъга без да трепне.

– Знам всичко, Мария! Знам къде ходиш! Защо ме лъжеш? Какво става с теб?

Тя ме изгледа с омраза и презрение:

– Защото ти никога няма да разбереш! Ти и татко живеете в някакъв измислен свят! Оставете ме!

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Георги се опита да я спре, но тя тресна вратата на стаята си и заключи.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и се чудех къде сбъркахме. Дали бях прекалено строга? Или прекалено мека? В училище винаги съм била отличничка, никога не съм лъгала родителите си… Защо моето дете избра този път?

Дните минаваха в напрежение. Мария ставаше все по-отчуждена. Започнахме да получаваме обаждания от учители и съседи – видели я да пуши в парка, да се кара с други момичета, да бяга от часове. Георги настоя да я заведем на психолог. Тя отказа категорично:

– Не съм луда! Вие сте луди!

Една вечер намерих бележка под възглавницата ѝ: „Не мога повече тук. Ще си тръгна.“

Паникьосах се. Обадих се на всичките ѝ приятелки, обиколих квартала… Намерих я седнала сама на люлката в близката градинка. Беше тъмно и студено.

– Защо го правиш? – попитах я през сълзи.

– Защото не мога да дишам тук! Всички очакват от мен да съм перфектна! А аз не съм! Не мога повече да ви лъжа… но не мога и да ви кажа истината.

Прегърнах я силно. За първи път от месеци тя не се дръпна.

Върнахме се у дома заедно. Не говорихме много тази нощ. На следващия ден Мария сама поиска да посети училищния психолог.

Вече минаха две години оттогава. Все още има моменти на недоверие и болка, но вече знам – няма лесни решения. Лъжите са като паяжина – колкото повече се бориш с тях, толкова повече се заплиташ.

Понякога си задавам въпроса: дали някога ще мога отново напълно да вярвам на дъщеря си? Или доверието веднъж изгубено остава завинаги счупено? Какво мислите вие?