Пет години мълчание: Кое е по-важно – семейството или справедливостта?

„Не мога повече, Мартине! Не мога да живея с това напрежение!“ – изкрещях, докато чиниите в ръцете ми трепереха. Беше късен петък вечер, а в хола телевизорът глухо бучеше, заглушавайки тишината между нас. Мартин не ме погледна. Седеше на дивана, стиснал телефона си, сякаш очакваше някой да му се обади и да го спаси от този разговор.

„Това са моите родители, Ива. Не мога да ги притискам повече. Знаеш колко им е трудно“, промълви той, без да вдигне очи.

Пет години. Пет години откакто дадохме на родителите му 40 000 лева – всичките ни спестявания от сватбата и първите години заедно. Тогава вярвах, че семейството е над всичко. Че когато някой има нужда, помагаш. Но времето минаваше, а обещанията за връщане на парите се размиваха в нови оправдания: „Сега не можем“, „Следващия месец“, „Ще видим как ще мине зимата“.

Майка ми – строгата, принципна жена, която ме е учила винаги да държа на думата си – не можеше да преглътне това. „Те ви използват!“, повтаряше тя всеки път, когато я посещавахме в малкия й апартамент в Люлин. „Ти си им снаха, не банкомат!“

Всяка неделя вечер се превръщаше в бойно поле. Мартин и аз се карахме тихо, за да не събудим децата. Аз настоявах да говорим с родителите му, той се затваряше в себе си. Веднъж го чух да плаче в банята. Не го казах на никого.

Една сутрин, докато приготвях закуска за децата, телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Ива, пак ли ще мълчиш? Докога ще търпиш? Тези пари са и на децата ти! – гласът й беше остър като нож.

– Мамо, не знам какво да правя… Мартин не иска да ги притиска…

– А ти? Ти какво искаш? Или пак ще се жертваш заради чуждото семейство?

Затворих телефона със сълзи на очи. В този момент осъзнах колко сама съм останала между два свята – между майка си и съпруга си, между справедливостта и прошката.

Вечерта седнахме с Мартин на масата. Децата вече спяха.

– Трябва да решим какво ще правим – казах тихо.

– Ива… ако настояваме за парите, ще ги загубим завинаги. Те няма откъде да ги върнат. Ще се скараме с тях…

– А ако не настояваме? Ще живеем ли цял живот с това чувство, че сме били използвани? Че сме жертвали бъдещето на децата си?

Той замълча дълго. После прошепна:

– Не знам…

Дните минаваха в напрежение. Майка ми не спираше да настоява: „Ще отидем заедно при тях! Ще им кажа всичко!“. Мартин ставаше все по-затворен. Започнахме да се караме за дреболии – кой е забравил да купи хляб, кой е закъснял за родителската среща.

Една неделя реших да отида сама при свекърите си в Банкя. Сърцето ми биеше лудо през целия път с автобус 42. Когато влязох в малката им кухня, свекърва ми ме посрещна с усмивка:

– Иве, как сте? Децата добре ли са?

– Добре сме… Но трябва да поговорим сериозно.

Разказах им всичко – за напрежението у дома, за майка ми, за страха ми, че губя Мартин.

Свекърът ми наведе глава:

– Знаем, че ви дължим много… Но нямаме откъде… Ако трябва, ще продадем апартамента…

Свекърва ми избухна в сълзи:

– Не искам да ви разделям! Не искам Мартин да страда!

Върнах се у дома още по-объркана. Разбрах, че няма правилен изход – само избор между две злини.

Седмица по-късно Мартин ме прегърна силно:

– Ива, не искам да те губя. Ще говоря с тях. Ще намерим решение…

Седнахме тримата – аз, Мартин и майка ми – една вечер у нас. Майка ми беше непреклонна:

– Или ще ви върнат парите, или ще се разделите!

Мартин я погледна право в очите:

– Госпожо Мария, обичам дъщеря ви повече от всичко. Но не мога да изоставя родителите си на улицата. Ако трябва, ще работя на две места… но няма да ги оставя.

Майка ми избухна:

– Значи парите са по-важни от Ива?

Аз се намесих:

– Не! Семейството е по-важно… Но кое семейство? Моето или неговото?

В този момент осъзнах – никога няма да има победители в тази битка. Само хора с разбити сърца.

Днес още живеем с този дълг помежду си – не само финансовия, а и онзи другия: на неизказаните думи и неизлекуваните рани.

Понякога се питам: Кое е по-ценно – спокойствието у дома или справедливостта? Колко струва едно семейство? А вие как бихте постъпили?