Пет години по-късно: Дългът, който раздели семейството ми

– Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме, Петре! – гласът ми трепереше, докато гледах съпруга си право в очите. Беше късен неделен следобед, а дъщеря ни Лили рисуваше на масата в хола, сякаш не усещаше напрежението, което се стелеше във въздуха като тежка мъгла.

Петър въздъхна дълбоко и остави чашата с кафе на масата. – Мамо и тате са в трудно положение. Не е ли по-важно да им помогнем, отколкото да държим сметка за парите?

– Това не са просто пари, Петре! – гласът ми се изви по-високо, отколкото исках. – Това са спестяванията за Лили! Пет години ги трупахме – отказвахме си почивки, нова кола, всичко! А сега ти просто искаш да забравим за тях?

Петър се изправи и започна да крачи из стаята. – Те са ни родители. Ако не им помогнем ние, кой? Ти знаеш какво стана с баща ми след като го съкратиха. Майка ми едва свързва двата края с пенсията си.

– Знам – прошепнах. – Но те обещаха, че ще върнат парите. Обещаха! А сега дори не говорят за това. Държат се все едно нищо не е станало.

В този момент Лили вдигна глава и ме погледна с големите си кафяви очи. – Мамо, защо се карате?

Сърцето ми се сви. Усмихнах ѝ се насила. – Нищо, слънце. Просто обсъждаме нещо важно.

Когато Лили отново се потопи в рисунката си, Петър седна до мен и хвана ръката ми.

– Моля те, опитай се да разбереш. Те не са лоши хора. Просто животът ги натисна. Не можем ли да им простим този дълг? Да започнем начисто?

Погледнах го – мъжът, когото обичах от десет години, бащата на детето ми. Но в този момент между нас стоеше нещо огромно и тежко като бетонна стена.

– А кой ще прости на Лили? – прошепнах. – Кой ще ѝ върне бъдещето?

Той замълча. За първи път видях съмнение в очите му.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото, слушах равномерното му дишане и си спомнях всичко: как преди пет години майка му дойде при нас със сълзи на очи; как Петър ме убеди да дадем парите; как подписахме една хвърчаща бележка „за всеки случай“.

Минаха месеци, после години. Никой не спомена дълга. Когато веднъж попитах свекърва ми дали могат да върнат поне част от сумата, тя ме изгледа така, сякаш съм поискала бъбрек.

– Ама ние сме семейство! – каза тя тогава. – Пари между свои не се броят.

Но аз броях. Броях всяка стотинка, която можехме да дадем за уроци по английски на Лили или за нов компютър. Броях всяка вечер, в която Петър работеше до късно, за да навакса загубеното.

Сега той искаше да простим всичко с едно махване на ръка.

На следващия ден отидох при майка си. Тя ме посрещна с топла баница и загрижени очи.

– Какво има, мило?

Разказах ѝ всичко. Тя ме изслуша мълчаливо, после каза:

– Семейството е важно, но не и когато някой те използва. Трябва да говориш с Петър открито. Не можеш да носиш тази тежест сама.

Вечерта седнахме с Петър на балкона. Гледах светлините на София и усещах как думите се борят да излязат.

– Не мога да го направя – казах тихо. – Не мога просто да простя този дълг. Чувствам се предадена – от теб и от тях.

Той замълча дълго.

– Знаеш ли – каза накрая, – понякога си мисля дали не сгрешихме още тогава. Може би трябваше да кажем „не“.

– Може би – отвърнах аз. – Но вече е късно за това.

Дните минаваха в напрежение. Петър беше мрачен и затворен, аз бях раздразнителна и уморена. Лили усещаше всичко и започна да се буди нощем със сълзи.

Една вечер свекърва ми се обади:

– Чух, че пак сте говорили за парите. Не знам какво повече искате от нас! Ние сме ви родители!

– И аз съм майка! – извиках аз през сълзи. – Искам само справедливост за детето си!

Тя затвори телефона без дума.

В този момент разбрах: никога няма да получа това, което искам. Семейството на Петър щеше винаги да бъде по-важно за него от нашето малко семейство.

Седнах до Лили и я прегърнах силно.

– Мамо, всичко ще бъде ли наред? – попита тя тихо.

– Не знам, слънце – прошепнах аз. – Но ще направя всичко възможно.

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали семейството трябва винаги да прощава? Или има моменти, когато справедливостта е по-важна от кръвта? Как бихте постъпили вие?