Петнадесет години с две свекърви: Моят път през бурите и светлите откровения

– Пак ли ще закъснееш, Мария? – гласът на първата ми свекърва, леля Станка, пронизваше тишината в малката кухня на панелката в Люлин. Беше вторник сутрин, а аз се опитвах да нахраня малкия Петър, докато едновременно с това мислех как ще стигна навреме до работа в центъра.

– Не закъснявам, просто… – започнах, но тя ме прекъсна с онзи познат жест на ръката си, сякаш отрязваше въздуха между нас.

– Ако беше по-организирана, нямаше да се налага да търчиш като луда всяка сутрин. – Очите ѝ ме гледаха строго, но в тях имаше и нещо друго – може би умора или разочарование. Никога не разбрах напълно.

Петър беше на пет, когато се разведох с първия си съпруг – Ивайло. Бракът ни се разпадна под тежестта на ежедневните караници, безпаричието и непрестанните упреци. Останах сама с дете и с една свекърва, която не можеше да приеме, че синът ѝ вече не е част от нашия дом. Всяка неделя идваше да види Петър, но винаги намираше повод да ме упрекне – за разхвърляната стая, за това, че не съм сготвила „истинска“ манджа или че съм позволила на детето да гледа телевизия повече от час.

– Мария, ти не разбираш – казваше тя често. – Едно дете има нужда от стабилност. А ти… ти само го местиш от място на място.

Понякога се чудех дали изобщо някога ще бъда достатъчно добра в нейните очи. Но после идваше вечерта, когато Петър се сгушваше до мен и шепнеше: „Мамо, обичам те най-много на света.“ Тогава всичко друго губеше значение.

Година по-късно срещнах Димитър – тих, спокоен мъж с топли кафяви очи и ръце, които винаги намираха начин да ме прегърнат точно когато имах най-голяма нужда. С него животът ми сякаш започна отначало. Скоро след това се роди вторият ми син – Калоян.

И тогава в живота ми влезе втората свекърва – леля Цвета. Тя беше пълната противоположност на Станка – усмихната, винаги с нещо сладко в чантата си за децата и с безкрайно търпение към моите несъвършенства.

– Марийче, не се притеснявай за нищо – казваше тя и ми намигваше заговорнически. – Всички грешим. Важното е да обичаме децата си.

Но дори и с нея понякога имах усещането, че не съм напълно част от семейството. На Коледа например тя винаги канеше бившата жена на Димитър „за да не е сама“, а аз стоях на масата с усещането, че съм гост в собствения си дом.

– Мамо, защо леля Цвета винаги говори повече с леля Елена? – попита веднъж Калоян.

– Защото всички сме едно голямо семейство – излъгах аз и преглътнах буцата в гърлото си.

През годините се научих да балансирам между двете свекърви като въжеиграч без мрежа. Всяка имаше своите изисквания и очаквания към мен. Станка настояваше Петър да ходи на уроци по математика, Цвета държеше Калоян да посещава църква всяка неделя. Аз работех на две места, за да мога да осигуря на децата всичко необходимо, а вечер се прибирах толкова уморена, че понякога заспивах с дрехите.

Имаше моменти, когато се чувствах напълно сама. Веднъж през зимата Петър се разболя тежко. Лежахме в болницата три дни. Станка дойде само веднъж и вместо да ме попита как съм, каза:

– Ако беше по-внимателна, нямаше да се стигне дотук.

А Цвета изпрати супа и одеяло с Димитър, но самата тя не посмя да дойде – „да не пречи“.

В такива моменти се питах: Къде сбърках? Защо никога не мога да бъда просто „добрата снаха“?

С времето обаче започнах да виждам нещата по друг начин. Разбрах, че и двете жени са белязани от собствените си страхове и болки. Станка беше изгубила съпруга си млада и цял живот бе възпитавала Ивайло сама. Цвета беше преживяла изневяра и развод и затова държеше всички около себе си близо – дори бившата жена на Димитър.

Една вечер, когато Петър беше вече тийнейджър и се прибра късно след училище, седнахме тримата на масата – аз и двете свекърви. Беше рожденият ден на Калоян и за първи път всички бяхме заедно.

– Мария – каза Станка тихо, докато режеше тортата. – Знам, че не ти е било лесно с мен през годините. Но ти си добра майка. И аз го виждам.

Цвета кимна и добави:

– Всички правим грешки. Важното е да сме заедно заради децата.

Тогава осъзнах: петнадесет години бях живяла между две жени, които по свой начин ме обичаха и се страхуваха за своите синове и внуци. И аз бях част от тази сложна плетеница от чувства.

Днес Петър учи във Варна, Калоян е в гимназията по изкуства. Двете свекърви вече са приятелки – ходят заедно на пазар и си разменят рецепти за баница. А аз? Аз най-накрая намерих покой в сърцето си.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли променила нещо? Или всичко това беше нужно, за да стана жената и майката, която съм днес? Какво мислите вие – възможно ли е истинското приемане между снаха и свекърва?