Писмата, които никога не бяха за мен

— Не може да е истина… — прошепнах, докато държах в ръцете си пожълтелия плик. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент щеше да изскочи. Бях сама в хола, сред купчини стари дрехи и книги, които подреждах след смъртта на съпруга ми, Иван. Три месеца вече се опитвах да подредя не само апартамента ни в „Люлин“, но и мислите си. Но това… това беше нещо, за което никога не бях готова.

Пликът беше скрит на дъното на стария му куфар, между няколко снимки от младежките му години. Отворих го с трепет и страх. Вътре имаше писмо, написано с красив, леко наклонен почерк. „Скъпа Мария…“ — започваше то. Прочетох го на един дъх. Беше писано преди повече от тридесет години. Иван разказваше за живота си, за мечтите си, за болката от раздялата им. Подписът беше неговият — Иван.

Седнах на пода и се разплаках. Не можех да повярвам, че през всичките тези години той е пазил спомена за друга жена. Мария… Името ѝ никога не беше излизало от устата му. А аз? Аз бях тази, която стоеше до него в болницата, която му държеше ръката, когато умираше.

— Мамо, добре ли си? — дъщеря ми Деси надникна през вратата. Бързо избърсах сълзите си.
— Добре съм, миличка. Просто… спомени.
Тя кимна и се върна в кухнята. Не можех да ѝ кажа истината. Не още.

Вечерта седнах сама на масата с чаша чай и разпилях всички писма пред себе си. Имаше още десетки — всички адресирани до Мария. В някои Иван ѝ пишеше за нашите семейни ваканции на морето, за раждането на Деси, за дребните ни радости и тревоги. Но винаги между редовете усещах тъга и копнеж по нещо изгубено.

На следващия ден не издържах и се обадих на най-добрата си приятелка — Силвия.
— Силве, трябва да ти покажа нещо…
Седяхме на балкона, а тя четеше писмата едно по едно.
— Не мога да повярвам… — каза тя накрая. — Мислиш ли, че са се виждали?
— Не знам — отвърнах. — Но чувствам се предадена. Всичко ли беше лъжа?

Силвия ме хвана за ръката:
— Не беше лъжа. Той те обичаше по свой начин. Може би просто не можа да забрави първата си любов.

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Какво значи „по свой начин“? Не заслужавах ли цялата му любов? Защо трябваше да деля сърцето му с призрак от миналото?

Дните минаваха в мълчание и сълзи. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка вещ в дома ми напомняше за него — и всяка ме караше да се питам: „Коя беше Мария?“

Една сутрин реших да я намеря. В едно от писмата Иван беше споменал родното ѝ село — Горно Камарци. Отидох там с влака, стиснала в ръка последното писмо.

Селото беше малко и тихо. Попитах една възрастна жена пред магазина:
— Извинете, търся Мария Николова.
Тя ме изгледа внимателно:
— Мария ли? Тя живее в къщата до реката.

Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Почти не усещах краката си по прашната улица.

Мария беше възрастна жена с побеляла коса и топли очи. Когато ѝ казах коя съм, тя се разплака.
— Иван… — прошепна тя. — Толкова години…

Седнахме на двора ѝ под старата круша.
— Знаехте ли за мен? — попитах я.
Тя кимна:
— Знаех, че е женен и има дете. Никога не съм искала да ви нараня. Но той ми пишеше… Понякога отговарях, понякога не можех.

— Обичахте ли го?
Мария се усмихна тъжно:
— Обичах го така, както се обича само веднъж в живота.

Върнах се в София объркана и разбита. Деси ме чакаше у дома.
— Мамо, какво става с теб напоследък? — попита тя притеснено.
Погледнах я дълго и тежко:
— Деси, понякога хората пазят тайни не защото искат да ни наранят, а защото не могат да се разделят с миналото си.

Тя ме прегърна силно:
— Аз те обичам, мамо.

Седнах вечерта до прозореца и гледах светлините на града. В ръцете си държах последното писмо на Иван до Мария. В него пишеше: „Никога няма да забравя първата си любов, но животът ми е с теб.“

Замислих се: Може ли човек да обича истински двама души? И ако някой пази тайна цял живот, значи ли това, че любовта ни е била по-малко истинска?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли едно сърце да принадлежи на двама?