Писмото на една майка: Защитата на Калоян

„Мамо, защо лелката каза, че съм глупав?“ — гласът на Калоян трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стояхме пред входа на детската градина в Пловдив, а вятърът носеше есенни листа по тротоара. Сърцето ми се сви. Не знаех как да му обясня, че светът понякога е жесток към различните.

Всичко започна тази сутрин. Бързахме, както обикновено — аз с чанта през рамо, Калоян с любимото си плюшено мече. В двора на градината се беше събрала група родители. Усетих погледите им, когато минахме покрай тях. Една жена — майката на Виктория — се приближи до мен и прошепна:

— Не мислите ли, че е по-добре детето ви да е в специална група? Тук пречи на останалите.

Усетих как бузите ми пламват. Калоян не разбираше думите ѝ, но усети напрежението. Прегърнах го по-силно.

— Калоян има право да бъде тук, както всички останали — отвърнах тихо, но твърдо.

Жената се изсмя:

— Не е същото. Моето дете се плаши от него. Той е… различен.

Тези думи ме пронизаха като нож. Вечерта, докато Калоян рисуваше слънца и облаци на масата в кухнята, аз не можех да спра да мисля за случилото се. Съпругът ми, Димитър, се опита да ме успокои:

— Хората са тесногръди, Мариела. Не им обръщай внимание.

Но аз не можех да го приема. Не и този път. Не и когато става дума за сина ми.

Седнах пред компютъра и започнах да пиша. Писмото беше адресирано до „жената от детската градина“, но знаех, че ще го видят много повече хора. Публикувах го във фейсбук групата на родителите:

„Уважаема госпожо,

Днес чухте ли как сърцето на едно дете се счупи? Когато нарекохте сина ми глупав и различен, вие не просто го обидихте — вие му казахте, че няма място сред другите. Но знаете ли какво? Калоян е най-смелият човек, когото познавам. Той се бори всеки ден — с думи като вашите, с погледи като вашите. И въпреки всичко, той обича света и хората в него.

Моля ви, опитайте се да го видите през моите очи: момче, което се смее от сърце, което прегръща приятелите си силно и вярва, че всички са добри. Моля ви, научете децата си на съпричастност и приемане. Защото утре може вашето дете да бъде различното.“

Писмото бързо се разпространи. На следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Някои родители ми писаха подкрепящи съобщения:

— Мариела, благодаря ти! Трябваше някой да го каже.

Други бяха по-резервирани:

— Разбирам те, но все пак мисля, че специалните деца имат нужда от специална среда.

Дори директорката на градината ме извика на разговор:

— Мариела, разбирам болката ти. Но трябва да намерим баланс между нуждите на всички деца.

Погледнах я право в очите:

— Балансът не е да изключим различните. Балансът е да ги приемем.

В следващите дни Калоян започна да се държи по-затворено. Веднъж го чух да казва на мечето си:

— Аз не съм лошо дете… нали?

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах го силно:

— Ти си най-прекрасното дете на света! Никога не позволявай на никого да ти казва друго!

Съпругът ми започна да настоява да преместим Калоян в специализирана градина:

— Може би ще му е по-лесно там… Ще бъде приети.

Но аз отказах. Не исках синът ми да расте с усещането, че трябва да се крие от света.

Една вечер получих съобщение от жената, която беше обидила Калоян:

„Извинявам се за думите си. Не осъзнавах колко боли. Дъщеря ми Виктория ми каза, че Калоян ѝ е помогнал да си намери изгубената играчка днес.“

Това беше малка победа. Но знаех, че борбата тепърва започва.

На родителската среща излязох пред всички:

— Моля ви, нека учим децата си на приемане и доброта! Различията ни правят по-силни!

Видях сълзи в очите на някои майки. Един баща стана и каза:

— Мариела е права! И моят син беше тормозен миналата година заради очилата си.

Постепенно атмосферата в групата се промени. Калоян започна да получава покани за рождени дни. Децата го търсеха за игра.

Но белезите останаха — и у мен, и у него. Понякога още се питам дали направих правилното нещо. Дали обществото ни някога ще бъде достатъчно зряло за различните?

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: Колко още майки като мен плачат тайно заради думите на непознати? Колко още деца като Калоян ще трябва да доказват правото си на щастие?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да защитите детето си или бихте избрали по-лесния път?