„Плати наем!” – Изповедта на една българска майка за разпада на семейството
„Плати наем!” – думите му отекнаха в главата ми като гръм. Стоях в кухнята, с ръце, все още мокри от миенето на чинии, а Стефан ме гледаше с онзи студен, пресметлив поглед, който напоследък все по-често забелязвах. „Не разбирам… Какво каза?” – прошепнах, сякаш ако не го повтори, няма да е истина.
„Казах ти – ако искаш да останеш тук, ще трябва да плащаш наем. Вече не мога да издържам всичко сам.”
В този момент сякаш всичко се срина. Дъщеря ни Мария беше в стаята си и учеше за изпит по математика. Не исках да чуе, че родителите ѝ се карат, но гласът ми трепереше от унижение и гняв. „Това е и моят дом! Десет години го градихме заедно! Как можеш?”
Стефан само сви рамене. „Времената са трудни. Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.”
Тази нощ не спах. Слушах как часовникът тиктака в тъмното и се чудех кога всичко се обърка така. Когато се запознахме със Стефан, бяхме млади и влюбени. Работехме заедно в една малка фирма за счетоводство в Пловдив. Мечтаехме за дом, семейство, спокойствие. Първите години бяха трудни, но винаги се подкрепяхме. После дойде Мария – най-голямата ни радост.
Но нещо се промени. Стефан започна да работи повече, да се прибира късно, да говори по-малко. Аз останах вкъщи с Мария, после започнах работа на половин ден като учителка по български език. Парите никога не стигаха, но винаги намирахме начин. Или поне така си мислех.
Последните месеци Стефан беше станал друг човек – раздразнителен, дистанциран. Започна да ми прави забележки за всичко: че харча много за храна, че не уча Мария достатъчно, че не допринасям достатъчно за бюджета. Опитвах се да говоря с него, но той все ме отблъскваше.
Сутринта след онази вечер седнахме на масата за закуска. Мария мълчеше и ровеше из овесената си каша. Стефан четеше новините на телефона си.
„Мамо, ще дойдеш ли довечера на родителската среща?” – попита Мария плахо.
„Разбира се, мило.”
Стефан не каза нищо. Само стана и излезе.
Следобедът прекарах в училище, мислейки какво да правя. Разговарях с колежката ми Елена, която от години беше разведена.
„Не можеш да живееш така, Лили,” каза тя тихо. „Това не е живот. Ти заслужаваш уважение.”
Върнах се у дома с тежко сърце. Стефан ме чакаше в хола.
„Реши ли какво ще правиш?” – попита без излишни думи.
„Ще говоря с адвокат,” отвърнах аз. „Искам развод.”
Той само кимна и излезе от стаята.
Следващите седмици бяха кошмар – документи, срещи с адвокати, разговори с Мария. Тя плачеше всяка вечер и ме молеше да не се разделяме.
„Мамо, защо татко е толкова лош?”
Не знаех какво да ѝ кажа. Не исках да го очерня пред нея, но не можех и да лъжа.
„Понякога хората се променят, Мария. Но ти винаги ще имаш мен.”
Най-трудно беше да намеря ново жилище. Наемите в Пловдив са високи, а заплатата ми едва стигаше за най-необходимото. Но нямах избор – гордостта ми не позволяваше да остана там, където ме третират като квартирантка.
Преместихме се в малък двустаен апартамент в Кючук Париж. Беше старичък, но светъл и топъл. Мария трудно свикна – липсваше ѝ старата стая, приятелите от квартала, дори баща ѝ.
Понякога я виждах как тайно плаче нощем.
Аз също плаках – за изгубените мечти, за разбитото семейство, за това че не успях да запазя дома ни цял.
Но постепенно започнах да усещам облекчение. Никой вече не ме упрекваше за всяка стотинка или за това как съм възпитавала детето си. Започнах да излизам повече с приятелки, записах курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да опитам.
Една вечер Мария дойде при мен и ме прегърна силно.
„Мамо… благодаря ти, че избра нас.”
Тогава разбрах – понякога трябва да загубиш всичко познато, за да намериш себе си отново.
Сега често си задавам въпроса: Колко струва достойнството на една жена? И кога най-накрая ще започнем да ценим себе си повече от страха да останем сами?