Под един покрив: Битката със свекървата

— Не така се прави мусака, Мария! Колко пъти трябва да ти показвам? — гласът на свекърва ми, госпожа Стефка, проряза тишината в малката ни кухня. Стоях с ножа в ръка, а ръцете ми трепереха. Петър, моят съпруг, беше на работа, а аз отново бях сама срещу нея.

Погледнах я — очите ѝ бяха студени, устните стиснати. Откакто се нанесохме при нея, всеки ден беше битка. В началото си мислех, че ще свикне с мен, че ще ме приеме като дъщеря. Но вместо това, всяка моя стъпка беше под лупа.

— Извинявай, Стефке, просто така го правехме у дома — опитах се да се усмихна.

— Е, тук не си у вас! — изсъска тя и излезе от кухнята. Останах сама сред миризмата на лук и картофи, с буца в гърлото.

Вечерта Петър се прибра уморен. Седнахме на масата тримата. Стефка мълчеше, но погледът ѝ казваше всичко. Петър опита мусаката и кимна одобрително.

— Много е вкусно, Мария! — каза той с усмивка.

— Ако ти харесва такава мусака… — промърмори майка му.

Петър въздъхна тежко. Знаеше какво става между нас, но рядко взимаше страна. Вечерта се прибрахме в стаята си. Легнах до него и прошепнах:

— Не издържам вече. Всеки ден е едно и също.

Той ме прегърна.

— Знам, Мария. Но тя е сама от години… Трудно ѝ е да приеме промяната.

— А на мен? На мен не ми ли е трудно? — гласът ми трепереше.

На следващия ден се опитах да поговоря със Стефка. Намерих я на балкона, гледаше към улицата.

— Стефке, може ли да поговорим?

Тя не ме погледна.

— Какво има?

— Знам, че не ти е лесно с мен… Но аз обичам Петър. Искам да сме семейство.

Тя се обърна рязко:

— Семейство? Ти дойде тук и всичко се промени! Петър вече не е същият! Готви ми различно, говори ми различно… Ти ми го отне!

Сълзите напълниха очите ми.

— Не съм ти го отнела… Просто го обичам.

Тя замълча. В този момент осъзнах — тази битка няма да има победител.

Дните минаваха в напрежение. Всеки път, когато Петър не беше вкъщи, Стефка намираше повод да ме уязви: „Така ли чистиш?“, „Това ли наричаш супа?“, „Майка ти не те ли е научила на нищо?“ Понякога се затварях в банята и плачех безшумно.

Една вечер чух как Петър говори с майка си:

— Мамо, моля те… Опитай се да приемеш Мария. Тя е моя жена.

— Ти си ми син! Тя ще си тръгне един ден, но аз ще остана!

Сърцето ми се сви. Не бях сигурна дали имам сили да продължа така.

Майка ми по телефона ме съветваше:

— Дете мое, не се оставяй! Ако трябва — излезте под наем!

Но Петър не искаше да остави майка си сама. Пенсията ѝ беше малка, здравето — крехко. А аз бях разкъсана между любовта към него и нуждата си от спокойствие.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам на лекар. Не ме чакай за обяд.“ Подпис: Стефка. За първи път беше написала нещо до мен. Почувствах странна топлина — може би има надежда?

Вечерта я попитах как е минал прегледът. Тя ме изгледа подозрително:

— Защо питаш?

— Защото се тревожа за теб.

Тя замълча за миг и после каза тихо:

— Имам високо кръвно… Лекарят каза да внимавам с храната.

— Ще ти приготвям по-леки ястия — предложих плахо.

Този път тя не възрази. Дори седна до мен в кухнята и за първи път ми разказа за младостта си — как е дошла в София от едно село край Плевен, как е отгледала Петър сама след смъртта на баща му.

В този момент разбрах колко самотна е била през всичките тези години. Може би страхът да не изгуби сина си я караше да бъде толкова остра към мен.

Но въпреки този проблясък на близост, напрежението не изчезна напълно. Всеки ден беше изпитание — между компромисите и желанието да бъда себе си.

Понякога си мисля: заслужава ли си да жертвам спокойствието си заради любовта? Или трябва да избера себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една жена да бъде истински щастлива под един покрив със свекърва си?