Под един покрив: Историята на една българска майка, която се изправи срещу срама, бедността и предразсъдъците

– Мамо, пак ли ще вечеряме само хляб с лютеница? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината в малката ни кухня. В този момент усетих как гърлото ми се свива, а очите ми парят от сълзи, които не исках да види. Не за първи път чувах този въпрос, но всеки път болеше еднакво силно.

Казвам се Мария. Живея в малко село до Плевен, където всички се познават и клюките се носят по-бързо от вятъра. Преди две години мъжът ми, Димитър, ни напусна. Остави ме сама с Елица и куп неплатени сметки. Майка ми и баща ми, които живеят на две улици от нас, не можаха да преглътнат срама – според тях разводът е позор за рода. „Трябваше да търпиш, Марийке!“, повтаряше майка ми всеки път, когато я молех за помощ. „Мъжете са такива, но жената трябва да държи семейството цяло.“

В началото се опитвах да работя на полето – берях домати и чушки за стотинки. После започнах да чистя в местното училище. Парите едва стигаха за хляб и сметките. Понякога вечеряхме само картофи или филия с лютеница. Елица беше на осем, но вече разбираше твърде много за възрастта си.

– Мамо, защо баба не идва вече? – попита ме веднъж тя.
– Заета е, мило – излъгах аз и се обърнах към прозореца, за да не види сълзите ми.

Истината беше, че родителите ми не искаха да имат нищо общо с мен. Срамуваха се от мен пред съседите. Веднъж ги чух да говорят с леля Станка:
– Мария ни опозори! Как ще погледнем хората в очите?
– Ама тя сама ли е виновна? – попита леля Станка.
– Ако беше по-покорна, Димитър нямаше да си тръгне!

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Всяка вечер лежах будна и се чудех дали не сбърках някъде. Дали не трябваше да търпя още малко? Но после си спомнях как Димитър крещеше по мен, как хвърляше чинии по стената и как Елица се криеше под масата от страх.

Една сутрин Елица дойде при мен с рисунка – нарисувала беше нашата къща и двете ни, хванати за ръка.
– Мамо, виж! Това сме ние! – очите ѝ светеха от гордост.
– Много е хубава, мило – казах аз и я прегърнах силно.

В този момент разбрах, че трябва да бъда силна заради нея. Започнах да търся още работа – чистих къщи на съседи, помагах на възрастни хора в селото. Някои ме гледаха с презрение, други ми подаваха ръка. Най-много ми помогна баба Пенка – вдовица от съседната улица.

– Марийке, не слушай хората! Всеки има право на щастие – каза ми тя една вечер, докато ѝ миех прозорците.
– Ама всички ме сочат с пръст…
– Нека сочат! Те не знаят какво е да си сама с дете. Ти си по-силна от тях!

Думите ѝ ми дадоха кураж. Започнах да вярвам повече в себе си. Записах Елица на народни танци в читалището – макар и трудно намирах пари за месечната такса. Виждах как очите ѝ светят всеки път, когато обуваше новите цървули.

Една вечер, докато прибирахме дърва за зимата, Елица ме попита:
– Мамо, ти щастлива ли си?
Замислих се. Бях ли щастлива? Не знаех какво е щастие вече. Но когато я гледах как танцува или как се смее с другите деца, усещах топлина в гърдите си.
– Щастлива съм, когато те виждам усмихната – казах ѝ аз.

Селото продължаваше да шушука зад гърба ми. На пазара жените ме гледаха накриво:
– Ето я онази самотната…
– Горката! Кой ще я вземе вече?
Понякога ми идваше да избягам далеч от всичко това. Но после си спомнях думите на баба Пенка и стисках зъби.

Един ден получих писмо от училището – Елица беше отличена за най-добра ученичка в класа си. Отидох на тържеството сама – родителите ми не дойдоха. Когато директорката извика името ѝ на сцената, сърцето ми щеше да изскочи от радост. В този миг разбрах, че всичките лишения си струват.

Вечерта седнахме двете на леглото и Елица прошепна:
– Мамо, благодаря ти! Ти си най-смелата майка на света!
Прегърнах я силно и заплаках – този път от щастие.

Сега знам, че животът няма да стане по-лесен изведнъж. Но вече не се страхувам от хорските приказки. Научих се да прощавам на родителите си – те са жертви на старите разбирания. Научих се да прощавам и на себе си.

Понякога вечер седя до прозореца и се питам: Дали някой ден ще спрат да сочат с пръст такива като мен? Дали ще дойде време, когато една жена няма да бъде съдена само защото е избрала себе си и детето си пред страха?

А вие как мислите? Ще се промени ли някога нашето общество или ще продължаваме да живеем със срама под един покрив?