Под един покрив: Когато родителството тежи повече от любовта
— Не мога повече! — изкрещях аз, докато държах Александър, който за пореден път не искаше да заспи. Сълзите ми се стичаха по бузите, а Димитър стоеше на прага на спалнята, стиснал юмруци. Беше три сутринта, а апартаментът ни в Люлин беше изпълнен с плач — неговият, моят, на детето.
— Мария, трябва да се стегнеш! — каза той с глас, който се опитваше да бъде твърд, но трепереше от умора. — Всички минават през това. Не си първата майка.
Погледнах го с отчаяние. Не исках да съм първата майка. Исках да съм просто Мария — жената, която обича да чете книги по прозореца и да пие кафе в неделя сутрин. Но сега бях само майката на Александър — бебето, което никога не спи, което плаче без причина, което ме кара да се чувствам като провал.
Димитър се приближи и взе детето от ръцете ми. — Отиди си легни. Аз ще го разходя из хола.
Легнах на леглото и се загледах в тавана. Мислех си за всички онези снимки във Facebook на щастливи семейства с усмихнати бебета. Защо при нас не е така? Защо се караме всеки ден? Защо се чувствам толкова сама?
Преди Александър всичко беше различно. Аз и Димитър се смеехме на глупости, ходехме на кино, спорехме за това кой ще измие чиниите. Сега спорехме за това кой ще стане през нощта, кой ще купи памперси, кой е по-уморен.
— Мария, трябва да говорим — каза Димитър една вечер, когато Александър най-накрая беше заспал. — Не мога повече така. Имам чувството, че сме врагове.
— И аз — признах тихо. — Не знам какво ни става.
— Може би трябва да поискаме помощ. Да поговорим с някого…
— С кого? Нашите родители само ще кажат „Едно време ние как се справяхме!“. Приятелите ни нямат деца или живеят в чужбина…
Той въздъхна тежко и седна до мен. — Не искам да те губя, Мария.
— Аз вече се изгубих… — прошепнах.
Дните минаваха в рутина: хранене, приспиване, пране, готвене, караници. Понякога усещах как ме обзема гняв към Александър — после ме заливаше вина и плачех тайно в банята. Димитър започна да работи до късно; казваше, че има много работа, но знаех, че просто не иска да е вкъщи.
Една сутрин майка ми дойде неочаквано. Видя ме разрошена, с тъмни кръгове под очите и каза:
— Марио, ти не си добре. Трябва да си починеш.
— Няма кога…
— Ще взема Александър за няколко часа. Излез навън. Отиди на фризьор или просто се разходи.
Не знаех какво да правя със свободното време. Седнах на една пейка в парка и гледах как другите майки бутат колички и си говорят весело. Чудех се дали и те се чувстват толкова изгубени като мен.
Вечерта разказах на Димитър за разходката си.
— Помогна ли ти?
— Малко… Но не знам дали някога ще бъда същата.
Той ме прегърна неловко.
— Може би никога няма да сме същите. Но можем да опитаме да сме по-добри… заедно.
Започнахме да говорим повече — не само за детето, а за нас самите. Записахме се на семейна терапия в един център в София. Там срещнах други родители като нас — уморени, объркани, но решени да не се предадат.
Постепенно започнах да приемам слабостта си като част от себе си. Да призная пред Димитър, че имам нужда от помощ; да кажа на майка ми, че не съм перфектна; да простя на себе си за всички моменти на гняв и отчаяние.
Сега Александър е на две години. Все още има нощи, в които не спи; все още има дни, в които се караме с Димитър. Но вече знам: не съм сама. И не съм провал.
Понякога се питам: колко още семейства живеят под един покрив и мълчат за болката си? Колко от нас се страхуват да поискат помощ? Може би ако говорим повече за трудностите си, ще открием сили там, където най-малко очакваме.