Под един покрив: Моята война със свекървата

– Мария, пак ли ще оставиш чиниите в мивката? – гласът на леля Стефка проряза тишината като нож. Стоях на прага на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци зад гърба. Беше осем вечерта, а Петър още не се беше прибрал. Въздухът беше натежал от миризмата на пържени картофи и неизказани обиди.

– Ще ги измия след малко, просто съм уморена – отвърнах тихо, но тя вече беше обърнала гръб и мърмореше нещо под носа си. Чувах само отделни думи: „мързелива“, „неподредена“, „какво ли намери синът ми в нея“.

Три години. Три години под един покрив с Петър и майка му. Когато се оженихме, вярвах, че ще намерим свой дом, но заплатите ни стигаха едва за наема на една стая. Леля Стефка настоя да останем при нея – „да спестите, деца, да ви е по-леко“. Но още от първия ден разбрах, че това няма да е домът, за който мечтаех.

Петър беше между чука и наковалнята. Вечер, когато се прибираше уморен от работа, намираше мен разплакана в спалнята и майка си сърдита в хола. Понякога се опитваше да ни помири:

– Мамо, Мария цял ден е била на работа. Остави я малко да си почине.
– Аз цял живот работя! Кой ме пита дали съм уморена? – отвръщаше тя и тръшваше вратата.

В началото се опитвах да се харесам – готвех любимите ѝ ястия, чистех до блясък, дори ѝ купувах цветя за именния ден. Но каквото и да направех, все беше недостатъчно. Веднъж изгорих мусаката – цяла седмица ми го напомняше. Друг път забравих да купя хляб – „една проста задача не можеш да свършиш“.

С времето започнах да се затварям в себе си. Станах тиха, избягвах разговорите. Петър усещаше напрежението, но не знаеше как да го разсее. Една вечер, докато лежахме в леглото, прошепна:

– Обичам те, Мария. Знам, че ти е трудно. Само още малко… Ще съберем пари и ще се изнесем.

Но „малкото“ се проточи с месеци. Заплатите не стигаха, а разходите растяха. Леля Стефка все по-често ни напомняше колко сме ѝ в тежест:

– Ако не бях аз, щяхте да спите по гаражи! – казваше тя пред съседките.

Започнах да се чувствам като натрапник в собствения си живот. Всяка сутрин се будех с мисълта какво ще направя грешно днес. Един ден не издържах – докато миех прозорците, тя дойде и започна да ми обяснява как не ги чистя правилно.

– Дай насам! – изсъска тя и ми изтръгна парцала от ръцете.
– Моля те… Просто искам да помогна…
– Ако искаше да помогнеш, щеше да го направиш като хората!

Сълзите ми потекоха безшумно. Отидох в банята и заключих вратата зад себе си. Погледнах се в огледалото – очите ми бяха зачервени, лицето – уморено и посърнало. Кога станах такава? Кога изгубих себе си?

Майка ми често ми казваше: „Марийче, жената трябва да е като водата – да намира пътя си между камъните.“ Но аз вече се чувствах като река без корито – разлята, без посока.

Една вечер Петър закъсня повече от обикновено. Леля Стефка седеше на масата и кълцаше лук с такава ярост, че ножът удряше по дъската като барабан. Аз стоях до прозореца и гледах светлините на града.

– Защо не си тръгнеш? – попита тя изведнъж.
– Какво?
– Защо не си тръгнеш? Петър ще остане тук при мен. Той е моето момче.

Сърцето ми се сви. За миг ми се прииска просто да изчезна – да взема куфара си и да тръгна нанякъде, където никой няма да ме познава. Но обичах Петър. За него бях готова да търпя всичко… или поне така си мислех.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Видя ме разстроена и ме прегърна силно.
– Дете мое, никой няма право да ти говори така! Не забравяй коя си!

Тези думи ме разтърсиха. През нощта не можах да заспя. Мислех за живота си – за мечтите, които имах; за любовта ни с Петър; за това какво съм готова да жертвам.

На сутринта събрах смелост и седнах срещу Петър на масата.
– Не мога повече така – казах тихо. – Или намираме начин да живеем отделно, или…
Той ме погледна дълго, после хвана ръката ми.
– Ще направим всичко възможно. Обещавам ти.

От този ден започнахме да търсим квартира – малка гарсониера в крайните квартали на София. Не беше лесно – парите не стигаха, а леля Стефка всеки ден ни убеждаваше колко сме неблагодарни.

– Ще видите вие! Без мен сте загубени!

Но аз вече бях взела решение. За първи път от години усещах надежда – макар и несигурна, макар и плаха.

Днес седя сред кашони с дрехи и книги и пиша тези редове. Знам, че ни чака труден път – но поне ще е нашият път.

Понякога се питам: Колко компромиси трябва да направи човек заради любовта? И кога идва моментът да избереш себе си пред всички останали?