Под един покрив: Тежестта да живееш с тъщата
– Дани, пак си оставил обувките в коридора! Колко пъти да ти казвам, че тук не е общежитие? – гласът на тъщата ми, леля Стефка, пронизваше въздуха като нож. Беше осем сутринта, а аз още не бях изпил кафето си. Погледнах Мария, която се преструваше, че не ме чува, докато бъркаше овесената каша на малкия ни син.
– Извинявай, лельо Стефке, ще ги преместя – промълвих с пресъхнало гърло. Вече година живеехме под един покрив с нея. Когато Мария предложи да се преместим при майка ѝ, за да спестим за апартамент, идеята ми се стори разумна. Но никой не ме беше подготвил за усещането, че съм гост в собствения си дом.
Вечерите бяха най-тежки. След работа мечтаех за тишина и спокойствие, но вместо това ме посрещаше телевизорът на макс и постоянните коментари на леля Стефка:
– Даниеле, защо не си оправиш чинията? В нашата къща всеки си мие сам!
– Мамо, остави го – намесваше се Мария. – Даниел е уморен.
– Уморен? А аз цял ден какво правя? Гледам детето ви, готвя ви, чистя ви…
В такива моменти усещах как гневът ми се надига. Но преглъщах. За Мария. За детето. За мечтата ни за собствен дом.
Една вечер, докато седяхме на масата, леля Стефка започна да разказва как навремето баща ѝ бил строг и всички го слушали безпрекословно. Погледна ме изпитателно:
– Даниеле, ти какво мислиш? Мъжът трябва ли да има последната дума у дома?
Погледнах Мария. Тя сведе очи.
– Мисля, че семейството е партньорство – отвърнах тихо.
– Партньорство… – изсмя се тя горчиво. – Днешните мъже…
Тази нощ не можах да заспя. Чувствах се унизен и безсилен. На следващия ден на работа колегата ми Петър ме попита:
– Как е животът при тъщата?
– Като в казарма – отвърнах с горчива усмивка.
– Ще издържиш ли?
Не знаех какво да отговоря.
С времето напрежението между мен и Мария започна да расте. Тя беше между чука и наковалнята – обичаше майка си, но искаше и аз да съм щастлив. Често се карахме за дреболии: кой е забравил да изгаси лампата, кой е оставил трохи по масата… Но истинската причина беше другаде – усещането, че не принадлежим тук.
Една събота реших да поговоря с Мария открито.
– Не издържам повече – казах ѝ тихо, докато малкият спеше. – Имам чувството, че съм излишен в собствения си живот.
Тя се разплака.
– Знам… И аз не съм щастлива така. Но какво да правим? Пари нямаме…
– Ще намерим начин. По-добре на квартира и бедни, отколкото тук и нещастни.
Точно тогава леля Стефка влезе без да чука.
– Какво става тук? Защо плачеш, Марийче?
– Мамо, моля те…
– Аз ли съм виновна пак? Аз ли ви преча? Ако искате – изнесете се! Да видим как ще се оправите сами!
В този момент усетих как нещо в мен се пречупи. Не исках повече да живея така – в страх от следващата забележка, в постоянна битка за пространство и уважение.
На следващия ден започнахме да търсим квартира. Не беше лесно – цените бяха високи, а заплатите ни ниски. Но намерихме малък двустаен апартамент в Люлин. Беше стар, с мухъл по стените и скърцащ паркет, но беше нашият малък свят.
Преместването беше като освобождение. Първата вечер седнахме на пода с Мария и детето, ядохме банички от фурната на ъгъла и гледахме празните стени с усмивки.
– Тук сме свободни – прошепна тя.
– Да – отвърнах аз. – И никой няма да ми казва къде да си държа обувките.
Сега понякога се връщам мислено към онези месеци под един покрив с тъщата. Не ѝ се сърдя – тя просто обичаше дъщеря си по свой начин и вярваше, че прави най-доброто за нас. Но понякога любовта може да задушава повече от омразата.
Питам се: колко семейства още живеят така? Колко компромиси правим в името на сигурността и колко струва свободата ни? А вие бихте ли издържали под един покрив с тъщата или свекървата?