Под един покрив: Тежестта да живееш със свекървата

— Не може така, Мария! В тази къща има ред! — гласът на свекърва ми, госпожа Пенева, отекна в коридора, докато държеше в ръка мокрия парцал. Бях оставила обувките си до вратата, а не на определеното място в шкафа. Погледнах я уморено, стиснах зъби и се опитах да не избухна. Беше едва седмица, откакто Димитър и аз се нанесохме при нея, а вече усещах как въздухът в апартамента става все по-гъст и тежък.

Димитър се появи зад мен, хвана ме за ръката и прошепна:
— Спокойно, Мими. Ще свикнем. Това е временно.

Но аз знаех, че няма нищо временно в усещането за чуждост. Всяка сутрин се будех от миризмата на пържен лук и звука на радиото, което госпожа Пенева пускаше на макс още в шест. Всяка вечер тя ни чакаше с въпроси: „Къде бяхте? Защо толкова късно? Ядохте ли?“, сякаш бяхме деца, а не възрастни хора с работа и мечти.

Понякога се чудех дали Димитър изобщо забелязва напрежението. Той беше единственото ѝ дете, а тя — вдовица, която цял живот се бе борила сама. Разбирах я, но не можех да понеса постоянния контрол. Веднъж, докато миех чиниите, тя застана до мен и започна да подрежда вече измитите съдове.

— Не така се редят чашите, Мария. Ще се счупят.

— Госпожо Пенева, аз така съм свикнала — отвърнах тихо.

— В моята къща се прави както аз казвам — отсече тя и излезе от кухнята.

Сълзите напираха в очите ми. Знаех, че ако кажа нещо на Димитър, ще стане скандал. Той обичаше майка си, но обичаше и мен. Вечерта легнахме гръб до гръб. Тишината между нас беше по-силна от всяка караница.

— Митко — прошепнах — не мога повече така. Чувствам се като гостенка в собствения си живот.

Той въздъхна тежко:
— Знам, Мими. Но нямаме избор. Ако искаме да спестим за апартамент…

— А ако загубим себе си по пътя? — попитах го.

На следващия ден госпожа Пенева реши да направи генерално почистване. Размести мебелите в нашата стая без да ни пита. Намерих дрехите си сгънати по неин начин, а любимата ми книга — прибрана в шкафа „да не събира прах“.

— Мамо! — извика Димитър. — Не може така! Това е нашата стая!

Тя го погледна с онзи поглед на майка, която е жертвала всичко:
— Аз ви давам покрив над главата! Може поне малко уважение!

Вечерта седнахме тримата на масата. Госпожа Пенева сипа супа и каза:
— Когато аз се омъжих за баща ти, живяхме с неговите родители пет години! Никой не ме питаше как се чувствам! Сега младите сте много разглезени…

Погледнах я право в очите:
— Може би затова сега всички страдаме.

Тя замълча. За първи път видях болка в очите ѝ. Може би никога не беше имала възможност да бъде просто себе си.

Дните минаваха в напрежение. Всеки жест беше наблюдаван, всяка дума — премерена. Започнах да избягвам дома — оставах по-дълго на работа, срещах се с приятелки в кафенета, само и само да не се прибирам рано. Димитър също стана по-мълчалив.

Една вечер го намерих на терасата с цигара в ръка — нещо, което беше спрял преди години.

— Не издържам повече — каза той тихо. — Чувствам се между чука и наковалнята.

Прегърнах го силно:
— Трябва да намерим решение. Или ще се изгубим един друг.

Решихме да поговорим открито с госпожа Пенева. Седнахме тримата на масата без телевизор или радио.

— Мамо — започна Димитър — обичаме те и сме ти благодарни за всичко. Но имаме нужда от пространство. От свобода да бъдем семейство.

Тя дълго мълча. После каза:
— Страх ме е да остана сама… Вие сте всичко, което имам.

Сълзите потекоха по бузите ѝ. За първи път я видях уязвима, не като строгата свекърва, а като жена, която се бои от самотата.

— И ние те обичаме — казах аз — но ако продължим така, всички ще страдаме.

След този разговор нещата малко се промениха. Госпожа Пенева започна да уважава личното ни пространство, а ние отделяхме време само за нея — гледахме стари снимки, слушахме историите ѝ от младостта. Но напрежението никога не изчезна напълно.

Минаха месеци преди да успеем да съберем достатъчно пари за малък апартамент под наем. Когато най-сетне се изнесохме, плакахме всички — от облекчение и тъга едновременно.

Сега често си мисля: защо в България толкова семейства са принудени да живеят заедно под един покрив? Колко бракове са се разпаднали заради липсата на собствен дом? И струва ли си жертвата?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко компромиси сте готови да направите заради семейството?