Под тежестта на миналото и очакванията: Моят живот като снаха в България

– Не така, Мария! Не така се държи бебето! – гласът на свекърва ми, Станка, проряза стаята като нож. Стоеше до люлката, държеше стара, избеляла снимка на мъжа ми, когато е бил бебе, и я държеше над главата на нашия син, сякаш правеше някакъв ритуал.

В този момент усетих как гърлото ми се стяга. Бях сама с нея в апартамента ни в Люлин, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Станка винаги беше имала мнение за всичко – от това какво да яде детето до това как да му сменям памперса. Но този път не беше само критика. В очите ѝ видях нещо повече – някаква болка, може би страх, че ще изгуби сина си завинаги.

– Станке, моля те… – започнах тихо, но тя ме прекъсна.

– Ти не разбираш! Едно време така правехме. Снимката пази от уроки. А и виж го – прилича на баща си като две капки вода! Само дето ти… – тя замълча, но думите ѝ увиснаха във въздуха.

Само дето аз какво? Не съм достатъчно добра? Не съм като нея? Или просто не съм част от това семейство?

Върнах се мислено към първата ни среща. Бях студентка в Софийския университет, а Петър ме заведе у тях за Коледа. Станка ме посрещна с усмивка, но очите ѝ ме преценяваха. Още тогава разбрах – ще трябва да се боря за мястото си тук.

След сватбата всичко се промени. Всяка неделя ходехме на обяд у тях. Станка винаги намираше повод да ме поправи:

– Марийче, така не се меси баница. Виж как го правя аз.
– Не слагай толкова сол в супата.
– Петре, ти пак си отслабнал. Мария не те храни добре ли?

Петър се смееше и казваше: „Майка си е майка“, но аз усещах как всяка дума ме боде като игла.

Когато забременях, Станка беше първата, която разбра. Донесе ми бурканчета със сладко и билки за чай. Но с всеки изминал месец започна да идва все по-често. Понякога имах чувството, че наблюдава всяко мое движение.

След раждането всичко избухна. Станка настояваше да къпе бебето по „стария начин“, да му връзва червен конец против уроки и да му дава вода с мед – „така сме правили всички в нашето семейство“. Аз исках да следвам препоръките на педиатъра. Петър се опитваше да балансира:

– Мамо, Мария знае какво прави. Остави я.
– Ама ти не разбираш! – отвръщаше тя. – Това дете е и мое!

Вечерите ни се превърнаха в поле на битка. Аз плачех в банята, Петър се затваряше в спалнята с телефона си, а Станка звънеше по десет пъти на ден „да пита как е бебето“.

Една вечер не издържах:
– Петре, не мога повече! Чувствам се като чужда в собствения си дом!
Той въздъхна тежко:
– Знам… Но тя е сама откакто татко почина. Страхува се да не те загубим и теб.

Тогава осъзнах – не само аз страдам. Станка също носи своите страхове и болки. Но защо трябва моето щастие да бъде жертвано заради нечии очаквания?

В онази дъждовна вечер, докато гледах как държи снимката над сина ми, реших да говоря открито:
– Станке, знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но ако искаш да бъдеш част от живота ни, трябва да ме приемеш такава, каквато съм.
Тя ме погледна дълго и за първи път видях сълзи в очите ѝ.
– Аз… просто искам да сте добре. Всички.

Мълчахме дълго. Дъждът утихна. Може би никога няма да бъда напълно приета. Може би винаги ще има стени между нас. Но поне вече знаех – не съм сама в тази битка.

Понякога се питам: колко от нас живеят под тежестта на чуждите очаквания? Кога ще започнем да живеем за себе си, а не заради миналото?