Подаръци с бодли: История за разбиране и прошка в българско семейство

— Пак ли това? — прошепнах си, докато държах в ръцете си поредната кутия с евтини пластмасови играчки, които свекърва ми Мария беше донесла за рождения ден на дъщеря ми. В стаята се носеше мирис на кафе и прясно изпечена баница, но аз усещах само стягане в гърдите. Петър, мъжът ми, ме погледна с онзи уморен поглед, който казваше: „Моля те, не започвай пак.“

— Мамо, благодаря ти — каза той на Мария, докато тя се усмихваше гордо и галеше косата на малката ни Ани. — Много си щедра.

Аз стисках зъби. Не беше въпросът в парите или в самите играчки. Беше в това, че Мария никога не се съобразяваше с нашите желания — нито питаше, нито се интересуваше какво би зарадвало Ани или какво смятаме за подходящо. Миналата Коледа донесе огромен плюшен мечок, който събираше прах в ъгъла и предизвикваше алергията на детето. На Великден — шоколадови яйца, въпреки че знаеше за стомашните проблеми на Ани.

— Мария, може би следващия път можем да изберем нещо заедно? — опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше.

Тя ме изгледа с присвити очи.

— Аз знам най-добре какво обичат децата! — отсече тя. — Вие младите все искате да контролирате всичко.

Петър се намеси:

— Мамо, просто искаме Ани да е щастлива и здрава. Нищо повече.

Мария въздъхна тежко и седна на дивана. В този момент Ани се приближи до мен с една от новите играчки — розова пластмасова кукла с криви крака.

— Мамо, виж! Баба ми я подари! — очите ѝ светеха от радост.

Сърцето ми се сви. Как можех да кажа нещо лошо за подаръка пред детето? Усмихнах се насила и я прегърнах.

Следобедът премина в напрегнато мълчание. Мария си тръгна рано, а Петър затвори вратата след нея с въздишка.

— Знам, че ти е трудно — каза той тихо. — Но тя е майка ми. Не можем да я променим.

— Не искам да я променям — отвърнах аз. — Искам само да ни уважава.

Той ме прегърна. Дълго стояхме така, докато Ани рисуваше на масата с новите флумастери от баба си.

Седмица по-късно Мария ни покани на обяд у тях. Отидохме с букет цветя и домашен сладкиш. В кухнята ухаеше на пълнени чушки и копър. Мария беше по-мила от обикновено, но напрежението се усещаше във въздуха като буря преди дъжд.

Докато Ани играеше в хола, Мария ме дръпна настрани.

— Знам, че не харесваш подаръците ми — каза тя тихо. — Но аз нямам много пари. Давам каквото мога.

Погледнах я изненадано. За първи път чувах подобно признание от нея.

— Не е въпросът в парите — казах аз. — Просто понякога Ани има нужда от други неща… книги, дрехи… Можем да избираме заедно.

Мария кимна бавно.

— Ще опитам — промълви тя.

В този миг почувствах как тежестта от гърдите ми се вдига. Не беше идеално, но беше начало.

Вечерта, когато сложих Ани да спи, тя ме попита:

— Мамо, защо понякога си тъжна, когато баба идва?

Прегърнах я силно.

— Понякога възрастните имат нужда да се научат да се разбират по-добре, мила моя. Но винаги ще те обичаме и ще сме семейство.

Седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на София. Замислих се колко често малките недоразумения могат да прераснат в големи рани. Колко трудно е да простиш, когато се чувстваш неразбран. Но още по-трудно е да живееш без прошка.

Понякога си мисля: дали ако всички говорехме по-открито за болките и страховете си, щяхме ли да сме по-близки? Какво бихте направили вие на мое място?