Подаръците на баба: Когато любовта се измерва в кутии и панделки

– Мамо, защо не можеш да ми купиш новия телефон като баба? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Беше събота сутрин, а аз се опитвах да приготвя закуска за трите си деца, докато съпругът ми Георги оправяше двора.

Петър, най-големият ни син, стоеше с ръце на кръста и ме гледаше с онзи поглед, който напоследък все по-често виждах – смесица от разочарование и претенция. Малката Мария дърпаше полата ми и мрънкаше за шоколад, а Даниел, средният ни син, мълчаливо наблюдаваше сцената от ъгъла.

– Петре, знаеш, че не можем да си позволим такъв скъп телефон – опитах се да запазя спокойствие, макар че вътрешно вече кипях. – Баба ти го прави от любов, но това не означава, че трябва да искаш всичко от нея.

– Ама тя казва, че заслужавам най-доброто! – настоя той. – Вие и тате само ми забранявате!

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Как стигнахме дотук? Кога любовта към децата ми стана по-малко значима от последния модел телефон или маркови маратонки?

Всичко започна преди година, когато майка ми – баба Катя – се пенсионира. Внезапно разполагаше с повече време и… явно с повече пари. Започна да идва всеки уикенд с торби, пълни с подаръци: нови дрехи за Петър, скъпи играчки за Мария, таблет за Даниел. В началото беше мило. После стана навик. А после – проблем.

Петър бързо разбра, че може да получи всичко от баба си. Започна да я манипулира: „Бабо, мама не ми купува това…“, „Бабо, тате не ми разрешава онова…“. Катя се усмихваше заговорнически и му угаждаше. Децата започнаха да се съревновават кой ще получи повече внимание и подаръци. Вкъщи се появиха ревност и завист.

Георги беше бесен. Една вечер, след като децата заспаха, седнахме на масата и той избухна:

– Това не може да продължава! Петър вече не ни уважава. Виждаш ли как гледа на нас? Като на някакви… евтини родители!

– Знам – прошепнах аз и усетих как сълзите напират в очите ми. – Но какво да направя? Ако кажа нещо на майка ми, ще се обиди. Тя вярва, че прави добро.

– А ние? Нашето мнение няма ли значение? Семейството ни се разпада! – гласът му трепереше от гняв и болка.

На следващия ден реших да говоря с майка ми. Поканих я на кафе в хола.

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – започнах внимателно. – Подаръците ти… те са прекалено много. Децата вече не ценят малките неща. Петър започна да ни сравнява с теб…

Катя ме погледна учудено:

– Но аз само искам да ги зарадвам! Вие винаги сте били толкова строги… Аз мога да си позволя да им дам това, което аз нямах като дете.

– Разбирам те – казах тихо. – Но така ги учиш, че любовта е равна на подаръци. А ние… ние губим връзката си с тях.

Майка ми замълча. Видях как очите ѝ се насълзиха.

– Не съм искала да ви нараня…

– Знам, мамо. Просто… трябва да намерим баланс.

Но балансът беше труден за постигане. Петър вече беше свикнал с новия си статус на „любимец“. Започна да пренебрегва брат си и сестра си. Мария плачеше, че баба ѝ купува по-малко неща. Даниел се затвори в себе си.

Една вечер чух как Петър крещи на Даниел:

– Ти си глупав! Баба ме обича повече!

Сърцето ми се сви. Влязох в стаята им и ги прегърнах силно.

– Не е вярно! – казах през сълзи. – Любовта не се измерва в подаръци! Всички ви обичаме еднакво!

Но думите ми увиснаха във въздуха като тежка мъгла.

Седмици наред вкъщи цареше напрежение. Георги все по-често работеше до късно. Аз се чувствах безсилна. Майка ми спря да идва толкова често, но щетите вече бяха нанесени.

Една вечер седнах до Петър на леглото му.

– Петре… помниш ли как ходехме тримата с тате на пикник в парка? Без телефони, без скъпи играчки… Само ние и смехът ни?

Той ме погледна виновно.

– Помня…

– Знаеш ли кое е най-ценното нещо? Не е телефонът ти. Не са маратонките ти. А времето заедно.

Той замълча дълго.

– Мамо… извинявай…

Прегърнах го силно и заплакахме заедно.

Сега се опитваме да върнем доверието помежду си. Не е лесно. Понякога още усещам студения поглед на Петър или ревността между децата. Но вярвам, че с любов и търпение ще намерим пътя обратно един към друг.

Понякога се питам: Кога позволихме материалното да замени истинската близост? Какво бихте направили вие на мое място?