Подаръкът, който никога не стига

– Пак ли ще ходим при мама? – промърморих, докато гледах през прозореца на трамвая, а ръцете ми стискаха малка кутия, опакована в златиста хартия. Брат ми, Стефан, седеше до мен и нервно потропваше с крак.

– Какво да правим, Цвети? Рожден ден е. – Той се опита да звучи небрежно, но знаех, че и той усеща напрежението. Всяка година беше едно и също: семейното събиране, трапезата, неизбежните въпроси за работа, за личния живот, за това кога ще се омъжа. Но най-големият ми страх беше подаръкът за мама.

От малка помня как лицето ѝ се втвърдяваше, когато отваряше подаръците ми. Дали беше онази ръчно изработена картичка в трети клас или скъпият шал миналата година – винаги усещах, че не уцелвам. Никога не казваше нищо лошо, но мълчанието ѝ беше по-силно от всяка критика.

– Какво ѝ купи този път? – попита Стефан.

– Книга. Нова българска поезия. Знам, че обича да чете… или поне така си мисля.

Той въздъхна:
– Аз взех някакъв комплект за чай. Миналата година беше виното, преди това – шалът…

– Да, шалът… – усмихнах се горчиво. – Още го пази в шкафа, с етикета.

Трамваят спря пред блока ни в Люлин. Слязохме и тръгнахме към входа. Сърцето ми биеше учестено. Вратата се отвори още преди да позвъним – мама винаги ни чакаше на прозореца.

– Елате, елате! – гласът ѝ беше топъл, но очите ѝ вече търсеха торбичките в ръцете ни.

Влязохме в познатия хол с дантелените покривки и снимките по стените. Баба вече беше седнала на дивана и клатеше глава:

– Пак закъсняхте! Всичко изстина!

Мама ни прегърна бегло и веднага започна да разопакова подаръците. Стефан ѝ подаде комплекта за чай. Тя го разгледа внимателно, кимна и го остави настрани. После дойде ред на моята книга.

– Поезия… – прошепна тя и прелисти страниците. – Благодаря ти, Цвети.

Но аз видях онзи поглед – леко разочарование, сякаш пак не бях уцелила. Седнах на масата с усещането, че съм провалена дъщеря.

Вечерята мина в обичайните разговори: баба разказваше как едно време всичко било по-хубаво, Стефан спореше с татко за политиката, а мама мълчеше и само разливаше супата.

След десерта се осмелих да я попитам:
– Мамо… хареса ли ти книгата?

Тя ме погледна уморено:
– Всичко е хубаво, Цвети. Не се тревожи толкова за подаръците.

Но аз не можех да спра да мисля за това. Защо никога не мога да я зарадвам? Защо винаги има тази стена между нас?

Когато всички си тръгнаха, останах насаме с нея в кухнята. Мама миеше чиниите, а аз стоях до прозореца и гледах светлините на София.

– Мамо… – започнах тихо. – Знаеш ли колко се притеснявам всеки път какво да ти купя? Страх ме е да не те разочаровам…

Тя спря за миг и ме погледна:
– Цвети… ти си ми най-големият подарък. Просто… понякога ми липсваш. Не подаръкът е важен. А времето ти.

Сълзи напълниха очите ми. Прегърнах я силно – не помня кога за последно го бях правила.

На връщане към вкъщи си мислех: колко често се опитваме да купим любовта на близките си с вещи? Колко често забравяме, че най-ценното е времето и вниманието?

А вие… какво бихте избрали – още един подарък или още един истински разговор с майка си?