Полунощен телефонен звън: Как една нощ с тъща ми промени живота ми

— Ставай, Стефане! Ставай веднага, нещо се случи с майка ти! — гласът на жена ми, Мария, разтърси тишината в спалнята ни. Беше полунощ, а навън вятърът блъскаше прозорците така, сякаш и той искаше да влезе вътре и да стане свидетел на това, което щеше да се случи.

Скочих от леглото, още замаян от съня. Бебето ни, малката Елица, спеше в креватчето си, но вече се размърда от напрежението в гласа на майка си. Телефонът звънеше отново и отново. Погледнах дисплея — „Мама“. Не беше моята майка, а тъща ми, Гинка. Винаги съм се чудил защо тя звъни само когато има проблем. Никога не се обажда просто да попита как сме.

Вдигнах.
— Стефане, ела веднага! Не мога повече! — гласът ѝ беше разтреперан, почти истеричен. — Татко ти пак е пил, крещи, хвърля чаши, а аз… аз не издържам! Вземи Елица и ела!

Погледнах Мария. Очите ѝ бяха пълни със страх и умора. Знаех, че няма избор. Облякох се набързо, грабнах бебето, което вече плачеше, и излязохме в нощта. Дъждът ни блъскаше в лицата, докато тичахме към колата. Пътят до блока на тъща ми беше кратък, но ми се стори безкраен.

Когато влязохме, вратата беше открехната. Вътре — хаос. Чаши по пода, разлят алкохол, а тъща ми стоеше в ъгъла, с ръце на главата, и плачеше. Тъстът ми, бай Иван, седеше на масата, с празна бутилка ракия пред себе си и мърмореше нещо неразбираемо.

— Защо пак, мамо? — Мария се хвърли към майка си.
— Не мога повече, Мария! Всеки ден едно и също! — Гинка се разтресе още повече.

Опитах се да успокоя Елица, но тя усещаше напрежението и плачеше още по-силно. Бай Иван изведнъж се изправи и започна да крещи:
— Всички сте срещу мен! Никой не ме уважава! Аз работих цял живот за вас!

— Тате, стига! — Мария се опита да го спре, но той я отблъсна.

В този момент нещо в мен се пречупи. Държах детето си, а около мен се разиграваше сцена, която не исках да вижда никога. Извадих телефона и набрах 112. Не знаех какво друго да направя. За първи път в живота си се почувствах напълно безсилен.

Полицаите дойдоха бързо. Влязоха с твърди стъпки, а Елица плачеше неутешимо. Бай Иван се опита да ги изгони, но те го хванаха и го изведоха навън. Гинка се свлече на пода, а Мария я прегърна.

— Господине, трябва да дойдете с нас за показания — каза един от полицаите.

Озовах се в полицейското управление, с бебето на ръце, в три през нощта. Седях на твърдата пейка, а Елица най-сетне заспа, сгушена в мен. Погледнах я и се запитах: „Това ли е семейството, което искам за нея?“

Мария дойде след малко, с подпухнали очи. Седна до мен и хвана ръката ми.
— Съжалявам, Стефане. Не исках да те въвличам в това. Но не мога да оставя майка си сама.

— Знам — прошепнах. — Но трябва нещо да се промени. Не можем да живеем така.

Тя кимна, но в очите ѝ видях безнадеждност. Семейните ни вечери винаги завършваха с караници, обиди и сълзи. Бай Иван беше добър човек, когато не пиеше, но алкохолът го превръщаше в чудовище. Гинка беше жертва, но и тя не знаеше как да се измъкне от този омагьосан кръг.

Върнахме се у дома призори. Елица спеше, а Мария седна на ръба на леглото и се разплака. Прегърнах я, но усещах, че между нас вече има пропаст. Пропаст, изкопана от години мълчание, страх и неудобни компромиси.

На следващия ден тъща ми се обади отново. Бай Иван беше пуснат, обещал, че ще се промени. Чух го как мърмори на заден план: „Те са виновни, не аз.“

— Стефане, ще ми помогнеш ли да намеря квартира? — прошепна Гинка.

— Ще ти помогна, но трябва и ти да поискаш да се спасиш — казах ѝ. — Не можем да живеем в страх.

Тя замълча. Знаех, че няма да го направи. Страхът от самотата беше по-силен от страха от насилието.

Минаха седмици. Семейните ни отношения се влошиха. Мария беше разкъсана между мен и майка си. Аз се чувствах излишен, а Елица растеше в атмосфера на напрежение. Всяка вечер се питах: „Дали не сгреших, че се намесих? Дали не трябваше да оставя нещата така, както са?“

Една вечер, докато слагах Елица да спи, тя ме погледна с големите си, невинни очи и прошепна: „Тате, обичам те.“

Тогава разбрах, че всичко, което правя, е заради нея. Че трябва да намеря сили да сложа граници, да защитя семейството си, дори ако това означава да се противопоставя на цялата система от мълчание и страх, която владее толкова много български семейства.

Сега, когато се връщам към онази нощ, си задавам един въпрос: „Колко още семейства ще търпят в името на мира? И кога ще намерим смелост да кажем: стига?“