„Помислете за внуците, бабо“ – Историята на една българска майка между любовта и предателството

— Помислете за внуците, бабо — прошепна ми Мария, докато събираше чиниите от неделния обяд. Гласът ѝ беше мек, но очите ѝ — твърди като камък. Погледнах я, а в гърдите ми се надигна нещо тежко и горчиво. Знаех, че не говори за децата. Не и истински. Говореше за апартамента ми.

Седяхме още на масата, а синът ми Георги се смееше в хола с близнаците — моите слънца, които обичам повече от живота си. Смееха се на нещо глупаво по телевизията, а аз усещах как между мен и Мария се опъва невидима нишка — тънка, но остра като нож.

— Какво имаш предвид? — попитах тихо, макар да знаех отговора.

Тя се усмихна леко, сякаш говорим за времето.

— Просто… Вие сте сама тук. Апартаментът е голям. А ние с Жоро и децата се бутаме в двустайния в „Люлин“. Мисля си… Ако прехвърлите жилището на Жоро, ще сме спокойни. И вие ще сте с нас, няма да сте сама.

Сърцето ми се сви. Не беше първият път, когато този разговор се появяваше между редовете. Но сега беше различно — сега беше открито искане. Погледнах през прозореца към стария кестен пред блока. Толкова години тук — с покойния ми съпруг, с Георги като малък… Всичко мое е тук.

— Аз… още не съм готова — измърморих.

Мария въздъхна и остави чиниите по-силно от нужното.

— Помислете за внуците — повтори тя и излезе от кухнята.

Останах сама сред мириса на печено пиле и топъл хляб. Спомените ме заляха — първият ден в този апартамент, как боядисвахме стените с Иван, как Георги правеше първите си стъпки по коридора… Всичко тук е мое минало, моята сигурност. А сега трябва да го дам? Защо? За да не съм сама? Или защото вече съм излишна?

Вечерта Георги дойде при мен.

— Мамо, Мария каза, че сте говорили… Не искаме да те притискаме. Просто… трудно ни е. Наемите са високи, а децата растат. Ако се преместим тук, ще сме всички заедно.

Погледнах го — моето момче, вече мъж с побеляла коса на слепоочията. В очите му имаше умора и нещо като вина.

— Георги — казах тихо, — ти знаеш ли какво значи за мен този дом?

Той кимна.

— Знам, мамо. Но мисли и за нас. За децата.

— А ти мислиш ли за мен? — попитах го рязко. — Или вече съм просто стара жена с излишно жилище?

Той замълча. После ме прегърна неловко и излезе.

Дните минаваха тежко. Мария беше студена, почти не говореше с мен. Внуците идваха по-рядко — „много домашни“, „болни са“, „нямаме време“. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

Една вечер седнах до прозореца и заплаках. Не за апартамента — за самотата. За това, че трябва да избирам между сигурността си и любовта към семейството. Ако дам жилището, ще ме обичат ли повече? Или ще стана още по-ненужна?

Съседката ми Пенка ме видя на следващия ден.

— Какво ти е, Мариана? Изглеждаш бледа.

Разказах ѝ всичко. Тя поклати глава.

— И на мен ми го направиха. Дадох апартамента на дъщерята, а после ме пратиха на вилата в Банкя. Сега ме виждат веднъж месечно.

Сърцето ми се сви още повече.

В неделята пак дойдоха. Мария беше по-мила от обикновено — донесе ми торта, целуна ме по бузата.

— Бабо, ще играеш ли с нас? — попита малката Ива.

Погалих я по косата и усетих как сълзите напират отново.

След обяда Мария пак започна:

— Мариана, моля те… Ако не го направиш за нас, направи го за децата. Те заслужават по-добро детство.

Погледнах я право в очите.

— А аз заслужавам ли спокойни старини? Заслужавам ли да остана у дома си?

Тя замълча.

Вечерта седнах сама в тъмното и мислех. Ако дам апартамента, може би ще съм по-близо до тях — или може би ще стана излишна още по-бързо. Ако не го дам — ще ме намразят ли? Ще виждам ли внуците си?

На другия ден отидох при нотариус да се информирам какви са ми правата. Той ме погледна строго:

— Госпожо Мариана, много хора като вас идват тук със сълзи на очи. Помислете добре. Ако решите да прехвърлите имота, поискайте право на ползване до живот или уговорете условията писмено.

Върнах се у дома объркана и уплашена. Вечерта Георги ми се обади:

— Мамо… Мария каза, че си ходила при нотариус?

— Да — отвърнах твърдо. — Искам всичко да е ясно и честно.

Той въздъхна:

— Добре… Както кажеш.

Седмици минаха в напрежение. Семейството ми се отдалечаваше все повече. Понякога си мислех: дали не сгреших? Дали не трябваше просто да дам всичко и да се надявам на най-доброто?

Но после си спомнях думите на Пенка и сълзите ѝ. Спомнях си колко струва спокойствието и достойнството на един човек.

Сега седя до прозореца и гледам как кестенът цъфти отново. Внуците идват по-рядко, но когато са тук — сме истински щастливи. Апартаментът още е мой дом.

Понякога се питам: Кога семейството стана битка за имоти? Кога любовта започна да се измерва в квадратни метри?