Последната целувка на дядо Георги

– Тате, моля те, не го прави! – гласът на дъщеря ми Елена трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в хола на старата ни къща в Карлово, стиснала ръцете си така силно, че кокалчетата ѝ побеляха. – Какво ще кажат хората? На 92 години си! Как можеш да мислиш за сватба?

Погледнах я дълго. Виждах в нея майка ѝ – същата упоритост, същата грижа. Но аз вече не бях онзи човек, който се страхуваше от хорското мнение. Бях преживял твърде много самота след смъртта на жена ми преди десет години. Стаята беше студена, въпреки че навън беше май и слънцето грееше щедро. Самотата е като плесен – пълзи по стените на душата ти и те задушава.

– Елена, аз не искам да живея остатъка от живота си като сянка – казах тихо. – Мария ми върна усмивката. Не искам да умирам сам.

Тя избухна:
– А ние? Ние не сме ли ти достатъчни? Внуците ти? Всички ще ни се смеят! Ще станем за резил!

В този момент вратата се отвори и синът ми Петър влезе с тежка стъпка. Беше чул всичко.
– Тате, не може така. На тази възраст хората мислят за вечността, не за сватби. Мария е добра жена, но… хората ще говорят. Ще кажат, че те използва.

Стиснах бастуна си по-силно. Вътре в мен бушуваше буря от гняв и болка. Защо любовта трябва да има възраст? Защо трябва да се крием цял живот зад маските на приличието?

Мария беше вдовица от съседната улица. Запознахме се случайно на пазара, когато тя изпусна торбата си с ябълки. Помогнах ѝ да ги събере, а тя ми се усмихна така топло, че за миг забравих всички болки в ставите си. Започнахме да се виждаме всеки ден – разходки в парка, разговори за миналото, споделени спомени за войната и младостта ни. Тя беше светлина в мрака ми.

Една вечер седяхме на пейката пред къщата ѝ.
– Георги, мислиш ли, че е късно за нас? – попита тя тихо.
– Никога не е късно за щастие – отвърнах и хванах ръката ѝ.

Когато ѝ предложих брак, очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Ще кажат, че сме луди старци – прошепна тя.
– Нека говорят – засмях се аз. – Ние ще живеем.

Връщайки се към настоящето, гледах децата си и усещах как между нас зее пропаст. Те не разбираха страха ми от самотата, празните вечери, когато часовникът тиктакаше като сърдечен ритъм в тъмното.

– Вие имате своите семейства – казах им. – Аз имам само спомените… и Мария.

Дъщеря ми избухна в плач и излезе от стаята. Петър остана мълчалив. Знаех, че ще мине време докато ме разберат.

Сватбата беше скромна – само аз, Мария и двама свидетели от махалата. В църквата миришеше на тамян и восък. Когато свещеникът каза „Можете да целунете булката“, ръцете ми трепереха като на младоженец. Целунах Мария нежно по челото. Тя се усмихна през сълзи.

След церемонията вървяхме по калдъръмената улица към дома ѝ. Хората ни гледаха през прозорците си – едни с усмивка, други с неодобрение.

– Виж ги тия старци! – чу се глас от някъде.
– Да са живи и здрави! – отвърна друг.

Вечерта седяхме двамата на пейката пред къщата ѝ. Луната светеше ярко над Стара планина.
– Страх ли те е? – попита ме Мария.
– Не – отвърнах. – За първи път от години не ме е страх от утрешния ден.

Децата ми не дойдоха на сватбата. Болеше ме, но ги разбирах. Те са израснали с други представи за живота и приличието. Но аз вече нямах време за чужди мнения.

Седмица по-късно Елена ме посети. Седна до мен на пейката и дълго мълча.
– Тате… ако ти е добре… аз ще се опитам да разбера – каза тихо.
Прегърнах я със сълзи в очите.

Сега всяка сутрин се будя до Мария и усещам топлината ѝ до себе си. Готвим заедно, четем стари книги, слушаме радио и понякога просто мълчим, държейки се за ръце.

Понякога вечер излизам на двора и гледам звездите. Мисля си: защо хората се страхуват толкова много от щастието на другите? Защо любовта трябва да има възраст?

Кажете ми, приятели… ако бяхте на мое място, щяхте ли да изберете самотата или последната целувка?