Последната седмица, в която майка ми се върна у дома: Когато домът вече не е твой

— Не мога повече, Яна. — Гласът на майка ми трепереше, докато държеше чантата си на прага. — Не мога да остана там. Не и сега.

Стоях в коридора, боси крака върху студените плочки, и гледах как майка ми — жената, която винаги беше силна, винаги намираше решение — сега изглеждаше пречупена. Очите ѝ бяха подпухнали, а ръцете ѝ трепереха леко, докато стискаше дръжката на старата си чанта.

— Какво се случи? — попитах тихо, макар че вече усещах отговора в гърдите си като тежест.

Тя само поклати глава и влезе вътре. Седна на дивана, сякаш краката ѝ вече не я държаха. Мълчахме дълго. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата.

— Той вече не е същият, Яна — прошепна тя най-накрая. — Не знам дали е болестта или просто годините… Но вече не ме вижда. Не ме чува. Само ме обвинява.

Майка ми и Стефан се ожениха преди трийсет години. Той беше вдовец с две малки деца — моите доведени брат и сестра, които с времето станаха част от живота ми. Помня как майка ми се грижеше за всички ни, как готвеше, чистеше, работеше на две места, за да има за всички. Стефан беше добър човек — или поне така изглеждаше тогава. Винаги се шегуваше, винаги имаше съвет за всеки проблем.

Но сега беше друг човек. След пенсионирането си започна да се затваря в себе си. Болките в краката му го направиха раздразнителен и нетърпелив. Майка ми се грижеше за всичко — пазаруваше, готвеше, носеше му лекарствата, дори му помагаше да се облича. Но вместо благодарност получаваше само мълчание или упреци.

— Вчера ми каза, че съм му в тежест — прошепна тя. — Че ако не бях аз, щял да се оправя по-добре. А аз… аз съм тази, която го къпе и му сменя превръзките!

Стиснах ръката ѝ. Знаех, че думите болят повече от всичко друго.

— Мамо, ще останеш тук, колкото трябва. Ще измислим нещо.

Тя кимна, но видях как сълзите ѝ се стичат по бузите.

На следващия ден се обадих на брат ми Петър. Живее в Пловдив със семейството си и рядко се прибира у дома.

— Петре, мамо е при мен — започнах внимателно. — Не може повече със Стефан. Трябва да говорим какво ще правим.

— Яна, знаеш ли колко работа имам? — въздъхна той. — Не мога да дойда сега. Освен това… това са техни проблеми.

— Тя е наша майка! — извиках по-силно, отколкото исках.

— Добре де, ще говоря със Стефан по телефона. Но ти знаеш как е той…

Затворих телефона с усещането за безсилие. Защо винаги всичко пада върху мен? Защо жените в нашето семейство винаги носят най-тежкото?

Майка ми стоеше на балкона и гледаше към градинката пред блока.

— Знаеш ли — каза тя тихо — когато се омъжих за Стефан, мислех, че най-накрая ще имам истински дом. След развода с баща ти… толкова години търсих място, където да принадлежа. А сега… дори този дом вече не е мой.

Прегърнах я през раменете.

— Домът е там, където сме заедно — казах й.

Тя се усмихна тъжно.

Вечерта телефонът звънна. Беше доведената ми сестра Мария.

— Яна, какво става? Татко ми каза, че майка ти го е изоставила!

— Не го е изоставила! Просто не може повече да понася обидите му!

— Той е болен! Трябва някой да се грижи за него!

— А кой ще се погрижи за нея? За майка ми?

Мария замълча за миг.

— Ще говоря с него. Но ти знаеш… той никога не слуша никого освен себе си.

След този разговор разбрах колко дълбоки са раните в нашето семейство. Всеки дърпа към себе си; всеки обвинява другия; никой не иска да поеме отговорност.

Майка ми остана при мен цяла седмица. Готвихме заедно, гледахме стари снимки, разказвахме си истории от детството ми. Видях как постепенно лицето ѝ се разведрява; как отново започва да се смее на малките неща.

Но всяка вечер преди лягане я чувах да плаче тихо в стаята си.

В края на седмицата Стефан сам се обади на домашния телефон.

— Ела си вкъщи — каза грубо. — Кой ще ми даде лекарствата?

Майка ми го слушаше мълчаливо. После затвори телефона и ме погледна:

— Яна… ако се върна, всичко ще е същото. Ако остана тук… ще те натоваря теб и семейството ти.

Прегърнах я силно.

— Мамо, ти никога не си в тежест тук.

Тя остана още няколко дни при мен. После реши да се върне при Стефан — не защото го обича така, както преди, а защото вярваше, че няма друг избор.

Гледах я как си тръгва по стълбите с малката си чанта и си мислех: колко много жени като нея има в България? Колко често забравяме за техните жертви? И кога най-после ще спрем да приемаме търпението им за даденост?

Понякога си мисля: ако един ден аз остана сама… ще имам ли сили да избера себе си? Или ще повторя съдбата на майка ми?