Последните думи на брат ми: Прощаване край язовира

„Не се притеснявай, Мария! Ще ти се обадя, като се прибера. Обещавам!“ – гласът на брат ми Петър още кънти в ушите ми, макар да минаха вече две години. Стоях на прага на старата ни къща в края на селото, с ръце, стиснати в юмруци, и гледах как той и приятелите му се отдалечават към язовира. Беше горещ юлски следобед, въздухът трептеше от жега, а аз усещах някакво странно безпокойство, което не можех да обясня.

„Петре, не стойте дълго! Знаеш, че мама ще се тревожи!“ – извиках след него. Той се обърна, усмихна ми се широко и махна с ръка. „Марийче, ще се върна преди залез! Не бъди баба Яга!“

Тогава не знаех, че това ще са последните ни думи.

Минаха часове. Слънцето вече залязваше зад хълмовете, а Петър го нямаше. Мама започна да се тревожи, а аз се опитвах да я успокоя. „Може би са останали да ловят риба или са се заговорили с някого“, казвах си. Но вътрешно усещах как страхът ме стяга за гърлото.

Телефонът ми иззвъня. Беше Галя – съседката ни и майка на един от приятелите на Петър. Гласът ѝ трепереше: „Мария… Петър… нещо се е случило на язовира…“

Светът ми се срина. Изтичахме с мама до язовира. Там вече имаше хора – съседи, приятели, дори кметът беше дошъл. Видях как спасителите търсят във водата. Един от приятелите на Петър плачеше неудържимо: „Опитахме се да го извадим… течението беше много силно…“

Мама падна на колене и започна да вика името му. Аз стоях като вцепенена. Не можех да повярвам, че това се случва на нас. Че брат ми – моят малък брат, с когото делях всичко – вече го няма.

Дните след това бяха като мъгла. Селото потъна в тъга. Всички идваха да ни утешават, но никой не можеше да запълни празнината в сърцето ми. Мама не говореше с никого, баща ми стоеше с празен поглед и пушеше цигара след цигара на двора.

Вината ме разяждаше отвътре. Ако бях настояла повече да не ходи… Ако бях отишла с него… Ако… Тези мисли не ме оставяха на мира.

Една вечер, седмица след погребението, чух как мама шепне през сълзи: „Защо го пуснах? Защо не го спрях?“ Отидох при нея и я прегърнах силно. „Мамо, не е твоя вината…“ Но знаех, че и тя като мен ще носи тази тежест цял живот.

С времето хората започнаха да забравят. Животът в селото продължи – децата пак играеха по улиците, жените клюкарстваха пред магазина, а мъжете обсъждаха кой ще стане кмет наесен. Само у нас времето беше спряло.

Една вечер баща ми влезе в стаята ми. „Марийче… знам, че ти е тежко. На всички ни е тежко. Но трябва да продължим напред.“ Погледнах го – очите му бяха зачервени от плач. „Петър не би искал да страдаме така.“

Започнах да пиша писма до брат ми. Всяка вечер му разказвах как е минал денят ми, какво ново има в училище, как мама пак е изгорила манджата или как татко се е скарал със съседа заради оградата. Понякога му пишех колко много ми липсва и колко ме боли.

Един ден намерих в джоба на старата му риза листче с надраскан надпис: „Марийче, ти си най-добрата сестра.“ Разплаках се неудържимо. Дали знаеше колко много го обичам? Дали усещаше колко съм горда с него?

Сега, две години по-късно, все още усещам празнотата. Но вече мога да говоря за Петър без да плача всеки път. Понякога си мисля какво би било, ако беше останал жив – дали щяхме да се караме за глупости или да мечтаем заедно за бъдещето?

Веднъж чух мама да казва на съседката: „Децата са всичко… Само който е губил дете, знае какво е.“ Тези думи ме пронизаха като нож.

Сега се опитвам да живея така, че Петър да бъде горд с мен. Помагам на мама повече, уча усилено и се грижа за нашия дом. Но всяка вечер преди да заспя си спомням последните му думи: „Ще ти се обадя като се прибера.“

Понякога си задавам въпроса: Можеше ли всичко това да бъде избегнато? Колко често забравяме да кажем на близките си колко ги обичаме? А вие казахте ли днес на някого колко значи за вас?