Последният епизод на „Захари и приятели“ – когато детството си тръгва
– Не може да е истина! – изкрещях, докато държах дистанционното и гледах в екрана, където току-що бе приключила новината за последния сезон на „Захари и приятели“. Сърцето ми туптеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. Брат ми Мартин, който беше на дивана до мен, ме погледна с онзи поглед, който винаги има, когато не знае дали да се смее или да се разплаче.
– Е, голяма работа – опита се да се направи на безразличен той. – Все пак сме вече големи.
– Не е само заради мен! – отвърнах ядосано. – Това предаване беше част от нас! Помниш ли как мама ни пускаше „Захари и приятели“, когато се карахме? Или когато татко се прибираше късно и ни разказваше как Захари е решил поредния проблем с приятелите си?
Мартин въздъхна и млъкна. Знаех, че и той го боли. В този момент влезе майка ми, с престилка на цветя и брашно по ръцете.
– Какво става, деца? Защо сте такива намусени?
– Мамо, „Захари и приятели“ свършва! – казах почти през сълзи.
Тя спря за миг, после седна до нас. Очите ѝ се напълниха със спомени.
– Знам, миличка. И аз го чух. Помня първия епизод – ти беше още бебе, а Мартин тъкмо тръгваше на училище. Сякаш вчера беше…
В този момент татко влезе с торба от магазина. Като видя лицата ни, веднага усети, че нещо не е наред.
– Какво пак сте направили? – попита с полуусмивка.
– Нищо не сме направили! Просто… „Захари и приятели“ свършва – каза Мартин тихо.
Татко замълча за секунда, после сложи ръка на рамото ми.
– Знаеш ли, когато аз бях малък, имаше едно предаване – „Срещи в сряда“. Когато го спряха, мислех, че светът свършва. Но после открих други неща… Животът продължава.
Но аз не исках да продължава така. Не исках да приема, че нещо толкова важно просто ще изчезне. Вечерта не можех да заспя. В главата ми се въртяха сцени от предаването – как Захари помага на Калина да се справи с тормоза в училище; как Боби признава грешката си пред всички; как леля Пенка им разказва за истинската смелост.
На следващия ден в училище всички говореха за това. Дори госпожа Димитрова по литература започна часа с въпроса:
– Деца, кой от вас е гледал „Захари и приятели“?
Ръцете се вдигнаха като войници на парад. После тя каза:
– Знаете ли защо това предаване беше толкова важно? Защото ни учеше да бъдем хора. Не само деца.
В междучасието с най-добрата ми приятелка Ива седнахме на стълбите пред училище.
– Не мога да повярвам, че повече няма да видим новите приключения на Захари – каза тя тъжно.
– Ами ако направим нещо? Да напишем писмо до телевизията? Или да съберем подписка?
– Може би… Но мислиш ли, че ще ни чуят?
В този момент осъзнах колко безсилни сме понякога срещу решенията на големите. Но после си спомних един епизод, в който Захари казваше: „Дори най-малкото добро дело променя света.“
Вечерта у дома всички бяхме някак по-тихи. Майка ми сложи вечерята на масата и каза:
– Знаете ли какво? Утре ще гледаме заедно старите епизоди. Ще си направим вечер на спомените.
Татко кимна одобрително, а Мартин дори се усмихна леко.
Така започнахме нашата малка традиция – всяка вечер гледахме по един стар епизод. Смеехме се на глупостите на Боби, плакахме с Калина, спорехме кой герой е най-добър. Понякога дори канехме съседите – леля Мария винаги носеше домашен кекс и разказваше как нейният внук е искал да стане като Захари.
Скоро разбрах, че не само моето семейство преживява тази загуба. В социалните мрежи хората споделяха снимки от детството си с плюшени играчки на героите, писаха писма до актьорите, дори организираха срещи в парка „Заедно със Захари“.
Една вечер майка ми ме прегърна и каза:
– Виждаш ли колко много хора обичат това предаване? Може би то свършва по телевизията, но ще остане тук – посочи сърцето ми.
Замислих се колко често забравяме да ценим малките неща докато ги имаме. Колко често приемаме за даденост хората и моментите, които ни правят щастливи.
Последният епизод гледахме всички заедно – у дома беше пълно с приятели и съседи. Когато Захари каза: „Всяко приключение има край, но приятелството никога не свършва“, всички плакахме. Дори татко избърса една сълза тайно.
Сега често си мисля: дали някога ще има друго предаване като „Захари и приятели“? Или може би ние трябва да бъдем новите Захари за децата след нас? Какво мислите вие – кое детско предаване ви е променило живота?