Последният лъч светлина: Как се сбогувахме с нашата дъщеричка сред сълзи и надежда

„Не, не може да е истина! Моля ви, направете нещо!“ – гласът ми се разнесе из коридора на Педиатрията в София, докато стисках ръката на малката Мария. Очите ѝ бяха затворени, а кожата ѝ – по-бледа от всякога. Сърцето ми се късаше на парчета. Лекарката, д-р Георгиева, се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. „Тя е само на две! Не може така да свърши!“, крещях вътрешно, а сълзите ми се стичаха безконтролно.

Мъжът ми, Иван, стоеше до прозореца и гледаше към сивото небе. Не беше плакал от погребението на баща си преди години, но сега очите му бяха пълни със сълзи. „Трябва да сме силни за нея“, прошепна той, но думите му звучаха кухо. В този момент сестрата влезе и тихо запя „Зайченцето бяло“. Мария винаги се усмихваше на тази песен. Сега обаче лицето ѝ бе спокойно, почти ангелско.

Дните преди това бяха кошмар – висока температура, гърчове, линейка посред нощ. Никога не съм си представяла, че ще видя детето си безжизнено в болнично легло. Лекарите направиха всичко възможно, но мозъкът ѝ бе необратимо увреден след тежък вирусен менингоенцефалит. „Съжалявам…“, каза д-р Георгиева с треперещ глас. „Мария няма да се събуди.“

В този миг светът ми се срина. Чувах гласове – майка ми по телефона: „Дръж се, мило дете!“, приятелката ми Елица: „Идвам веднага!“, но всичко звучеше като през вода. Иван ме хвана за ръката и ме погледна в очите: „Трябва да вземем решение.“

„Какво решение?“, изкрещях. „Какво повече може да се направи?“

Д-р Георгиева седна до нас и тихо каза: „Знам, че е невъобразимо трудно… Но ако позволите, можем да дарим органите на Мария. Така тя ще даде шанс на други деца.“

Погледнах Иван. Очите му бяха червени от плач. „Не знам дали мога…“, прошепна той. Аз също не знаех. Как се взема такова решение? Как майка може да се раздели с детето си и едновременно с това да даде надежда на други?

През нощта не спахме. Седях до леглото на Мария и ѝ разказвах приказки – за зайчето, което търси мама си; за слънцето, което никога не залязва; за любовта ни към нея. В един момент Иван сложи ръка на рамото ми: „Ако можем да спасим други деца… Може би така Мария ще живее чрез тях.“

На сутринта подписахме документите със сълзи в очите. Сестрата ни прегърна. „Вие сте герои“, каза тя. Не се чувствах като герой – чувствах се празна, разбита.

Последните минути с Мария бяха най-тежките в живота ми. Пях ѝ „Зайченцето бяло“, а Иван държеше малката ѝ ръчичка. Когато апаратите спряха да пищят, времето спря.

След това всичко беше като в мъгла – погребението в родното ни село край Пловдив, хората, които идваха и ни прегръщаха, майка ми, която не спираше да повтаря: „Тя е ангелче вече.“

Седмици наред не можех да вляза в детската стая. Всичко там миришеше на Мария – плюшеното мече до леглото ѝ, дрешките ѝ по рафтовете… Една вечер Иван ме намери седнала на пода с нейното одеялце в ръце. „Ще мине време… Но тя винаги ще е с нас“, каза той и ме прегърна.

Един ден получихме писмо от болницата – благодарствено писмо от родителите на момченце от Варна, чийто живот бил спасен благодарение на сърцето на Мария. Четох го отново и отново през сълзи. За първи път усетих лъч надежда.

Сега често си мисля за Мария – как би изглеждала днес, как би тичала по двора или би рисувала с тебешири по плочките пред блока ни в София. Болката никога няма да изчезне напълно, но знам, че решението ни даде смисъл на загубата.

Понякога се питам: Колко от нас биха имали сили да дарят органите на най-скъпото си същество? Дали любовта може да бъде по-силна от болката? Споделете вашите мисли…