Празна къща, пълно сърце: Пътят към ново щастие след децата

– Какво ще правим сега, Мария? – гласът на Иван прозвуча като ехо в празната ни кухня, докато гледахме през прозореца как колата на дъщеря ни изчезва зад ъгъла. Беше последната ни – и тя вече имаше свой живот, своя работа в София, свои приятели. Вратата се затвори, а с нея сякаш се затвори и цял един етап от нашия живот.

Стоях до масата, пръстите ми се впиха в ръба ѝ. Не знаех какво да отговоря. През последните трийсет години бяхме родители – само това знаехме. Сутрините започваха с приготвяне на закуска, после училище, уроци, болести, радости, сълзи. Сега тишината беше оглушителна.

– Може би е време да помислим за нас – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като нещо чуждо.

Иван се намръщи. – За нас? Какво означава това? Аз… аз не знам какво искам вече. Всичко беше заради тях. – Гласът му потрепери.

Вечерта седяхме един срещу друг на дивана, телевизорът мърмореше нещо за новините, но никой не го слушаше. Спомних си как преди години децата се караха кой да държи дистанционното, а сега то лежеше забравено между нас.

– Помниш ли как мечтаехме да обиколим Родопите? – опитах се да разчупя леда.

Иван въздъхна тежко. – Мечтаехме… Кога беше това? Преди да се роди Георги? Или когато Марияна тръгна на детска градина? Все отлагахме.

– Сега можем – настоях аз. – Имаме време. Пенсионирани сме, здрави сме…

– Ами ако не ни хареса? Ако се окажем двама непознати?

Този въпрос ме прониза. Дали наистина се познавахме извън ролята на родители?

Следващите дни минаха в рутина – кафе сутрин, разходка до пазара, малко телевизия, малко спорове за глупости. Иван ставаше все по-мълчалив. Аз се опитвах да запълня времето с плетене и четене, но мислите ми все се връщаха към празната детска стая.

Една вечер телефонът звънна – Марияна. Гласът ѝ беше весел, разказваше за новата си работа, за приятелите си. Усетих как ревността ме гложди – тя имаше нов живот, а аз?

– Мамо, добре ли сте с татко? – попита тя накрая.

– Добре сме, миличка – излъгах. – Просто е тихо тук.

След разговора Иван ме погледна изпитателно.

– Не можем да продължаваме така, Мария. Ще се побъркаме.

– Да заминем някъде? – предложих несигурно.

– Да. Утре. Без планове, без оправдания.

На следващата сутрин стегнахме една малка чанта и тръгнахме към Смолян. Пътят беше дълъг и криволичещ, но за първи път от години говорехме истински. Спомняхме си първата ни среща на студентската бригада в Пловдив, как Иван ме покани на танц под звездите.

В Родопите въздухът беше чист и студен. Наехме малка стая в къща за гости в Широка лъка. Домакинката – баба Пенка – ни посрещна с усмивка и топла баница.

– Децата ви къде са? – попита тя.

– По света – отвърнах аз и усетих буца в гърлото си.

– Е, значи е време да живеете за себе си! – засмя се тя.

Вечерта седяхме край камината с други гости – двойка от Варна, вдовица от Пазарджик, младо семейство с бебе. Всеки разказваше своята история. Вдругиден Иван предложи да отидем на поход до Чудните мостове. По пътя се държахме за ръце като млади влюбени.

– Знаеш ли, Мария – каза той тихо, докато гледахме залеза над планината, – мислех си, че съм изгубил всичко, когато децата си тръгнаха. Но май съм забравил какво имам до себе си.

Сълзите ми потекоха без предупреждение.

– И аз… И аз забравих да те виждам като мъж, не само като баща на децата ни.

Върнахме се у дома променени. Започнахме да каним приятели на гости, записахме се на курс по народни танци в читалището. Иван започна да ремонтира старата си лодка и да ходи за риба с приятели. Аз започнах да рисувам картини по спомени от нашите пътувания.

Понякога тишината пак ме плаши. Но вече знам – тя е пространство за нови мечти.

Сега често се питам: Защо толкова дълго живяхме само заради другите? Можем ли да бъдем щастливи и когато гнездото е празно? Какво мислите вие?