Празната къща и неспокойното сърце: Историята на една българска майка

– Мария, пак ли ще си тръгваш без да закусиш? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато тя хвърляше последен поглед към телефона си.

– Мамо, закъснявам за работа. Ще хапна нещо по пътя – отвърна тя, без да ме погледне. Вратата се затвори тихо след нея, а аз останах сама в кухнята, с две чаши чай и препечени филийки, които никой няма да изяде.

Това беше преди три години. Сега къщата е още по-тиха. Иван замина за Германия, Мария – за София. Аз останах тук, в покрайнините на Пловдив, в къщата, която някога беше пълна с живот. Сега чувам само стъпките си и тиктакането на часовника.

Понякога се чудя кога точно всичко се промени. Дали беше онази вечер, когато Иван ми каза:

– Мамо, тук няма бъдеще за мен. Не ме спирай.

Или когато Мария започна да се прибира все по-късно и да говори все по-малко. Може би вината е моя – че не ги разбрах навреме, че не ги пуснах по-рано или че ги задържах твърде дълго.

Съседът ми Георги често минава да пита дали имам нужда от нещо. Той е вдовец от две години и знае какво е да си сам. Понякога ми носи топъл хляб или бурканче мед от неговите пчели.

– Как си днес, Цветанке? – пита ме той една сутрин.

– Както винаги – отговарям с усмивка. – Чакам да чуя гласа на децата.

– Ще се обадят – казва той и ми стиска ръката. – Знаеш ли, понякога тишината е най-големият ни враг.

Права е майка ми – мисля си често. Тя казваше: „Децата не са твои, те са на живота.“ Но защо тогава боли толкова много?

Всяка неделя приготвям любимите им ястия – мусака за Иван и баница за Мария. Слагам три чинии на масата, сякаш ей сега ще влязат през вратата. После прибирам храната в хладилника и ям сама.

Понякога Мария ми звъни по Viber:

– Мамо, добре ли си? Много работа имам, но ще дойда скоро.

– Знам, миличка. Само се пази.

– Обичам те!

– И аз теб.

След това оставам с телефона в ръка и гледам снимките им от бала, от морето, от първия учебен ден. Спомените са като стари дрехи – топлят, но и бодат.

Една вечер Георги ме покани на разходка до близкия парк. Седнахме на пейка под липите.

– Цветанке, защо не идеш при децата? – попита той внимателно.

– Не искам да им преча. Те имат свой живот вече.

– А ти? Ти нямаш ли право на щастие?

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Може би съм забравила какво е щастието. Или съм го оставила някъде между детските играчки и старите тетрадки на Иван.

Веднъж Мария дойде за уикенда. Къщата оживя за малко – смяхме се, готвихме заедно, гледахме стари снимки. Но после тя си тръгна и тишината се върна с двойна сила.

– Мамо, защо не продадеш къщата и не дойдеш при мен? – попита тя на тръгване.

– Това е домът ни, Мария. Тук са всички спомени.

– Спомените са в сърцето ти, мамо. Не в стените.

Думите ѝ ме боляха повече от всичко друго. Може би е права. Но как да оставя всичко? Как да започна отначало на 65?

Понякога нощем ставам и обикалям стаите. Всяка вещ ми напомня за тях – плюшеното мече на Иван, първата рокля на Мария, снимката ни от морето в Созопол. Понякога плача тихо, за да не ме чуе никой.

Георги ме намира една сутрин в градината:

– Цветанке, хайде да посадим домати тази година! Ще ти е по-весело.

Съгласявам се. Работим заедно, говорим си за младостта, за децата ни. За миг забравям самотата.

Но вечерта пак идва тишината. Пак идва въпросът: Къде сбърках? Дали трябваше да ги пусна по-рано? Или трябваше да ги задържа още малко?

Понякога си мисля да продам къщата и да отида при Мария в София или при Иван в Германия. Но после се плаша – как ще живея в чужд град или държава? Ще намеря ли място сред техния нов свят?

Скоро ще стане Коледа. Купувам подаръци за децата и ги подреждам под елхата, макар да знам, че може би няма да дойдат тази година. Но надеждата умира последна.

Сутрините са най-трудни. Ставам рано и чакам телефонът да звънне. Понякога звъни само Георги или някоя съседка. Но аз пак чакам гласа на Мария или Иван.

Може би така е писано – децата да летят навън, а майките да чакат у дома. Но понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на всяка българска майка?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да останете или щяхте да тръгнете след децата си?