Пробуди се и ми свари кафе: Как братът на мъжа ми разруши нашия дом

„Стани, свари ми кафе, че не мога да мисля без него!“ – гласът на Стефан, братът на мъжа ми, проряза утринната тишина като нож. Беше едва шест и половина сутринта, а аз още не бях отворила очи. Погледнах към Георги, съпруга ми, който се преструваше, че спи. Стиснах зъби и станах. Вече две седмици Стефан беше у нас „за малко“, а домът ни се беше превърнал в негова крепост.

Докато сипвах вода в джезвето, ръцете ми трепереха. Чувах как Стефан се разпорежда в хола: „Георги, дай дистанционното! Къде са ми цигарите? И някой да отвори прозореца, тук е като в сауна!“ Георги мълчеше. Аз също. Но вътре в мен нещо се късаше с всяка негова команда.

Преди Стефан да дойде, домът ни беше тихо пристанище. След работа вечеряхме заедно, гледахме новините и обсъждахме деня си. Сега масата беше винаги разхвърляна, телевизорът гърмеше от футболни мачове, а аз се чувствах като прислужница в собствения си дом.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Стефан се кара на Георги:
– Братле, твоята жена май не разбира какво значи гост! В нашия дом майка ни никога не е оставяла гостите да чакат за храна или кафе!

Спрях водата и избърсах ръцете си. Влязох в хола с усмивка, която не чувствах:
– Ако имаш нужда от нещо, можеш и сам да си го вземеш. Всички сме уморени след работа.

Стефан ме изгледа с презрение:
– Виж я ти нея! Много си станала модерна! Навремето жените знаеха мястото си.

Георги се размърда неудобно на дивана:
– Стига, Стефане. Не сме на село.

Стефан само изсумтя и се обърна към телевизора. Аз се върнах в кухнята със сълзи в очите. Защо Георги не ме защити? Защо позволяваше на брат си да се държи така?

В следващите дни напрежението растеше. Стефан започна да кани приятели у дома без да пита. Пушеха вътре, пиеха ракия до късно и оставяха всичко разхвърляно. На сутринта аз чистех след тях, а Георги мълчеше.

Една нощ не издържах. Седнах до Георги в леглото и прошепнах:
– Не мога повече така. Това е нашият дом! Не съм длъжна да търпя това отношение.

Той въздъхна тежко:
– Знам… Но Стефан няма къде да отиде. След развода му е зле. Ако го изгоним, майка ще ни се разсърди…

– А аз? Аз не съм ли важна? – гласът ми трепереше.

Георги ме погледна виновно:
– Ти си най-важната… Просто не знам как да го кажа на Стефан.

На следващата сутрин Стефан пак ме събуди с грубата си команда за кафе. Този път не станах. Останах в леглото и затворих очи. Чух как влиза в кухнята, тръшва шкафовете и ругае под носа си. След малко Георги дойде при мен:
– Моля те, направи му кафе… Само този път.

Погледнах го право в очите:
– Не. Ако ти не можеш да му кажеш истината, ще го направя аз.

Станах и отидох в кухнята. Стефан седеше намръщен на масата:
– Къде е кафето?

– Няма кафе – казах спокойно. – И няма да има повече такова отношение тук. Това е моят дом и няма да позволя повече да ме унижаваш.

Той скочи ядосан:
– Ти ли ще ми казваш какво да правя? Аз съм ти като брат!

– Не си ми брат – отвърнах твърдо. – Ти си гост тук и ако не можеш да уважаваш дома ни, ще трябва да си тръгнеш.

Георги стоеше на прага, блед като платно. Стефан ме изгледа с омраза и излезе от кухнята, трескайки вратата след себе си.

Вечерта Георги ми каза тихо:
– Може би беше права… Ще говоря с него утре.

На следващия ден Стефан си събра багажа и напусна дома ни без дума. Майка му звънна по-късно и ме нарече неблагодарна снаха. Георги ме прегърна и каза:
– Извинявай… Трябваше по-рано да те защитя.

Седяхме дълго мълчаливо на дивана. Чувствах се виновна, но и облекчена. За първи път от седмици домът ни беше тих.

Сега често се питам: Кога гостоприемството преминава в саможертва? Колко дълго трябва да търпим заради „семейството“? А вие как бихте постъпили на мое място?