Пропаст между приятелки: Когато независимостта струва приятелство

– Не мога да повярвам, че точно ти го каза, Ева! – гласът ми трепереше, а в очите ми напираха сълзи. Стояхме в малката ми кухня в Люлин, между мириса на прясно кафе и тежестта на неизказаните думи. Ева ме гледаше с онзи нейн типичен поглед – строг, но загрижен.

– Мария, не искам да те обиждам, но трябва да си честна със себе си. Ако някой ден нещата с Жоро се объркат… какво ще правиш? Имаш ли план? – думите ѝ бяха като шамар.

– Защо трябва да имам план? – отвърнах рязко. – Винаги съм вярвала на Жоро. Той се грижи за мен и за децата. Аз се грижа за дома. Това не е ли достатъчно?

– Не е въпрос на доверие, Мария. Просто… светът вече не е такъв. Жените трябва да са независими. Не можеш да разчиташ само на мъжа си.

– А ти защо си толкова сигурна? Защото работиш в банка и имаш собствена заплата? – гневът ми преливаше. – Мислиш ли, че това те прави по-добра?

Ева въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън дъждът барабанеше по ламаринените покриви на гаражите. Мълчахме дълго. В главата ми кънтяха думите ѝ – „ако нещата се объркат“. Защо трябваше да мисля за това? Нима любовта и доверието вече не значат нищо?

Вечерта, когато Жоро се прибра, се опитах да изглеждам спокойна.

– Как мина денят ти? – попита той, докато сваляше якето си.

– Добре… – излъгах. – Ева мина за малко.

– Пак ли ви беше темата за работа? – усмихна се той леко снизходително.

– Да… – отвърнах тихо. – Според нея съм прекалено зависима от теб.

Жоро се засмя:

– Глупости! Ти си най-важната част от този дом. Без теб всичко ще се разпадне.

Но думите му не ме успокоиха. През нощта лежах будна и мислех за Ева. Защо ме заболя толкова много? Може би защото тя беше единственият човек, с когото можех да говоря открито за страховете си. А сега… сякаш между нас зееше пропаст.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Докато белеше картофи, ме погледна изпитателно:

– Какво има, Марийче? Лицето ти е като буреносен облак.

Разказах ѝ всичко. Тя поклати глава:

– По наше време никой не питаше жената дали работи или не. Всички бяхме в къщи, гледахме децата, мъжете носеха парите. Но сега времената са други…

– А ти съжаляваш ли? – попитах я тихо.

Тя замълча дълго:

– Понякога, да. Когато баща ти почина, останах сама с теб и брат ти. Трудно беше… Ако имах професия, може би щеше да е по-леко.

Думите ѝ ме удариха като студен душ. За първи път видях майка си уязвима.

Седмицата мина тежко. Не можех да спя, не можех да ям. Децата усещаха напрежението у дома. Жоро започна да се прибира все по-късно от работа.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът иззвъня. Беше Ева.

– Можем ли да поговорим? – гласът ѝ беше тих.

Срещнахме се в кварталното кафене. Седнахме една срещу друга, между нас чаши с горещ чай и куп неизказани думи.

– Извинявай, ако съм те наранила – започна тя. – Просто… страх ме е за теб. Знам какво е да останеш сама. Майка ми преживя същото.

Погледнах я през сълзи:

– А мен ме е страх да не изгубя всичко – теб, Жоро, дома си… Не знам дали мога да бъда сама.

Ева хвана ръката ми:

– Не си сама. Но трябва да мислиш и за себе си. Не само заради страховете си, а заради достойнството си.

Върнах се у дома объркана. През нощта стоях до прозореца и гледах светлините на София. В главата ми се блъскаха въпроси: Наистина ли съм зависима? Или просто съм избрала друг път?

На следващия ден записах час при консултант по кариерно развитие в кварталния център за работа. Сърцето ми биеше лудо, докато чаках реда си сред други жени – някои млади майки, други по-възрастни от мен.

– Какво ви води при нас? – попита ме жената отсреща.

– Искам… да разбера какво мога да направя за себе си – казах тихо.

Излязох от центъра с брошури и нова надежда. Може би Ева беше права – не е въпрос само на пари или страхове, а на избор и уважение към себе си.

Седнах вечерта до Жоро и му разказах всичко. Той ме погледна изненадано:

– Ако това ще те направи щастлива… подкрепям те.

Погледнах го с благодарност и облекчение. Може би приятелството с Ева ще оцелее, а може би ще се промени завинаги. Но аз вече знаех едно: трябваше да направя нещо за себе си.

Скъпи читатели, кажете ми: Дали женската независимост е въпрос на страх или на достойнство? Колко струва едно приятелство, когато реалността ни изправи пред трудни избори?