Прясно или нищо: Историята на една вечеря и разбитите илюзии

– Пак ли си купила готова супа, Мария? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато отварях капака на тенджерата. Миризмата на магданоз и нещо изкуствено ме удари в носа. Стояхме в малката ни кухня в Люлин, а навън дъждът барабанеше по прозорците.

Мария замръзна с лъжица в ръка. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя се опита да ги скрие, като се обърна към мивката. – Нямах време, Иване. Работата ме задържа до късно, а после трябваше да взема Дани от уроците по пиано. Не можех да сготвя нещо от нулата…

– Знаеш колко държа на домашната храна – прекъснах я аз, усещайки как гневът ми се надига. – Всичко друго е компромис. Не разбирам защо не можеш да планираш по-добре.

Тя остави лъжицата с трясък. – Не можеш ли поне веднъж да оцениш усилията ми? Всеки ден се опитвам да балансирам между работа, дете и теб. А ти… ти винаги намираш нещо, което не е наред.

Мълчах. В главата ми се въртяха спомени от детството – баба ми, която месеше питка всяка неделя, майка ми, която никога не купуваше полуфабрикати. За мен храната беше любов, грижа, традиция. Но защо Мария не го разбираше?

Дани влезе в кухнята с раница на гръб. – Мамо, тате, ще вечеряме ли заедно?

Мария избърса очите си и се усмихна насила. – Да, миличък. Сега ще сипя.

Седнахме около масата. Мария сипа супа на всички и седна срещу мен. Дани започна да разказва за новата песен, която учи на пиано, но аз едва го слушах. В главата ми кънтеше мисълта: „Това не е истинска храна. Това е измама.“

– Супата е вкусна – каза Дани и потопи филия хляб в чинията си.

– Радвам се, че ти харесва – отвърна Мария тихо.

Аз не казах нищо. Ядох мълчаливо, усещайки как напрежението между нас расте като буря преди градушка.

След вечеря Мария прибра чиниите и отиде в спалнята. Аз останах сам на масата, загледан в празната си чиния. Чух как затваря вратата зад себе си и как въздиша тежко.

Станах и отидох при нея. Тя седеше на леглото, свита като дете.

– Мария… – започнах несигурно.

– Не мога повече така, Иване – прекъсна ме тя с треперещ глас. – Всеки ден се старая да ти угодя, но никога не е достатъчно. Чувствам се като провалена съпруга и майка.

– Не казвай така… Просто съм свикнал всичко да е прясно, домашно…

– А аз съм свикнала да давам всичко от себе си! Но вече не знам дали това е достатъчно за теб.

Мълчах. За първи път осъзнах колко много съм я наранил с претенциите си. Колко често съм поставял стандартите си над нейното щастие.

– Помниш ли първата ни вечеря? – прошепна тя. – Бях направила мусака и ти каза, че никой не може да я направи по-добре от майка ти. Тогава се засмяхме… А сега всичко е критика.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Извинявай… Не осъзнавах колко тежко ти е било.

Тя ме погледна с уморени очи.

– Иване, ако нещо не се промени, ще се изгубим един друг. Не искам синът ни да расте в дом, където любовта е заменена с изисквания.

В този момент разбрах: бях превърнал храната в оръжие срещу жената, която обичам. Вместо да бъда благодарен за усилията ѝ, аз я карах да се чувства недостатъчна.

На следващия ден се прибрах по-рано от работа. Купих рози и любимите ѝ шоколадови бонбони от кварталния магазин. Влязох в кухнята и започнах да режа зеленчуци за супа – истинска домашна супа, както ме беше учила баба ми.

Когато Мария се прибра, я посрещнах с усмивка.

– Днес аз ще готвя – казах тихо.

Тя ме погледна изненадано.

– Наистина ли?

– Да. Искам да ти благодаря за всичко, което правиш за нас. Искам да бъда по-добър съпруг… и баща.

Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна силно.

Тази вечер седнахме тримата около масата и за първи път отдавна усетих топлината на семейството си такава, каквато беше преди всичко да се усложни.

Сега често си мисля: колко често поставяме идеалите си над хората, които обичаме? И струва ли си това? Може би понякога трябва просто да кажем „благодаря“ вместо „не е достатъчно добро“. Как мислите вие?