„Радвам се, че ще имаш моето дете, но си тръгвам“ – Историята на една българка между любовта и самотата

„Радвам се, че ще имаш моето дете, но си тръгвам.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, макар да са минали вече две години. Стоях в кухнята, с ръце върху корема си, а Стефан стоеше срещу мен с празен поглед. Не можех да повярвам, че човекът, когото обичах повече от всичко, човекът, с когото мечтаех да остарея, сега ми казва това.

– Какво значи това, Стефане? – гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Как можеш да ме оставиш точно сега?

Той не ме погледна в очите. Наведе глава и прошепна:

– Не мога повече. Обичам друга. Не искам да те лъжа. Радвам се за детето… но не мога да остана.

В този момент светът ми се срина. Чух как вратата се затваря и останах сама – само аз и детето в мен. В малкия ни апартамент в Пловдив тишината беше оглушителна. Чувствах се като призрак сред собствените си мечти.

Майка ми дойде още същата вечер. Видя ме разплакана на пода и без думи ме прегърна. Знаех, че не одобряваше Стефан от самото начало – „Не е за теб, Мария!“, казваше тя често. Но никога не съм я слушала. Сега обаче имах нужда от нея повече от всякога.

– Ще се справим, Мария – каза тя тихо. – Ще видиш, всичко ще се нареди.

Но аз не вярвах. Как да повярваш, когато всичко, което си градил, рухва за миг? Когато трябва да обясниш на хората от блока защо Стефан вече не идва? Когато съседките започнат да шушукат зад гърба ти?

Първите месеци бяха ад. Всяка сутрин се будех с буца в гърлото и страх в сърцето. На работа колежките ме гледаха със съжаление. Шефката ми, госпожа Димитрова, веднъж ме извика в кабинета си:

– Мария, ако имаш нужда от повече почивка… знаеш, че можеш да разчиташ на нас.

Но аз не исках съжаление. Исках само Стефан да се върне. Да чуя гласа му, да почувствам ръката му върху корема си… Но той беше изчезнал от живота ми така внезапно, както се беше появил.

Скоро разбрах, че е заживял с друга жена – Елица. Беше ми позната от университета – винаги уверена, винаги усмихната. Болеше ме мисълта, че той е избрал нея пред мен и нашето дете.

Майка ми настояваше да му звънна, да го помоля да се върне поне заради детето.

– Не мога да го моля за любов! – изкрещях една вечер. – Ако не иска нас, по-добре да си върви!

Тя въздъхна тежко:

– Знам, че те боли… Но детето има нужда от баща.

– А аз? Аз нямам ли нужда от него? – попитах през сълзи.

В малкия град слуховете се разпространяват бързо. Скоро всички знаеха за мен – „Оставена бременна“, „Горката Мария“… Дори в магазина продавачката ме гледаше с жалост.

Една вечер срещнах Стефан на улицата. Беше с Елица. Погледна ме за миг и после бързо отвърна глава. Сърцето ми се сви. Исках да изкрещя: „Защо? Защо ме остави?“ Но само мълчах.

Бременността ми мина трудно – самотата беше най-големият ми враг. Всяка вечер говорех на нероденото си дете:

– Мамо ще те обича винаги… Дори когато светът е срещу нас.

Когато родих малката Ани, плаках от щастие и болка едновременно. Майка ми беше до мен през цялото време. Погледнах я и видях сълзи в очите ѝ.

– Гордея се с теб – прошепна тя.

Първите месеци с Ани бяха тежки – безсънни нощи, страхове дали ще се справя сама… Но тя беше моят смисъл. Усмивката ѝ ме караше да забравя всичко лошо.

Стефан не дойде нито веднъж да я види. Прати пари няколко пъти, но никога не попита как сме. Това ме нараняваше повече от всичко.

Един ден получих писмо от него:

„Мария,
Знам, че ти причиних болка. Надявам се Ани да е добре. Не съм готов да бъда баща… Прости ми.“

Смачках писмото със сълзи на очи. Не исках прошка – исках само той да бъде до нас.

С времето започнах да приемам самотата като част от живота си. Намерих сили в себе си и в Ани. Започнах да излизам повече с приятелки, записах се на курс по рисуване… Малко по малко болката избледняваше.

Но понякога нощем, когато Ани спи до мен, пак си задавам въпроса: заслужава ли си да вярваш в любовта, когато тя те предава най-жестоко? Или трябва просто да приемеш самотата като новата си съдба?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да прости такова предателство? Или трябва просто да продължи напред?