„Ръката в джоба не е любов“: Пътят на Мария между страха и свободата
– Къде са парите, Мария? – гласът на Петър отекна в коридора, докато аз трескаво ровех в чантата си, опитвайки се да намеря портмонето. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше петък вечер, денят на заплатата. Вече знаех какво ме чака – същият ритуал, който се повтаряше от години.
– Ето ги, Петре – подадох му плика с парите, без да го поглеждам в очите. Той ги преброи бавно, после ги прибра в джоба си и излезе от стаята, без да каже нищо повече. В този момент усетих как нещо в мен се пречупи.
Преди години вярвах, че така трябва – че жената трябва да се грижи за дома, а мъжът – за парите. Майка ми така ме беше учила: „Марийче, гледай да не ядосваш мъжа си, да не му липсва нищо.“ Но никой не ми беше казал какво става, когато мъжът ти взима всичко – не само парите, а и въздуха ти.
Петър беше добър в началото. Оженихме се млади, аз работех като учителка в едно училище в Пловдив, той беше шофьор на камион. Първата година всичко беше като по филмите – разходки по Марица, смях до късно вечерта. После дойде първото дете – Ива. Тогава започнаха и промените.
– Ти си майка вече, Мария. Остави работата, гледай детето – настояваше Петър. Аз обаче не исках да се отказвам от училището. Обичах децата там, обичах да преподавам литература. Но Петър настояваше все по-настойчиво.
– Пари трябват! – казваше той. – Ако ще работиш, всичко ще носиш вкъщи.
И така започнах да давам цялата си заплата на него. В началото не ми тежеше – мислех си, че така показвам доверие и любов. Но с времето Петър стана друг човек. Започна да контролира всяка стотинка, всяко мое движение.
– Къде ходи? С кого говори? Защо ти трябва нова рокля? – въпросите му станаха ежедневие. Ако закъснеех с пет минути от работа, започваше скандал.
– Сигурно пак с колегите си се моташ! – крещеше той.
Понякога се опитвах да му обясня:
– Петре, имам нужда от малко пари за себе си…
– Пари ли? Аз ти давам всичко! Какво още искаш? – гневеше се той.
С времето започнах да се страхувам от него. Не смееше да излизам сама, не смееше да говоря с приятелки по телефона. Дори майка ми усещаше нещо.
– Марийче, добре ли си? – питаше ме тя тихо по време на кратките ни срещи.
– Добре съм, мамо – лъжех я. Не исках да я тревожа.
Но истината беше друга. Всяка вечер лягах с мисълта какво ще стане утре – дали ще има скандал за някой лев или за това, че съм забравила да купя хляб. Дъщеря ми Ива растеше в тази атмосфера на страх и напрежение. Веднъж я чух как казва на куклата си:
– Не плачи, тате ще се ядоса…
Тогава разбрах колко дълбоко е проникнал този страх в дома ни.
Една вечер, докато миех чиниите, Ива дойде при мен:
– Мамо, защо винаги си тъжна?
Не можах да ѝ отговоря. Само я прегърнах силно и заплаках без глас.
Минаха години така. Второто дете – Георги – донесе още повече грижи и още по-малко свобода. Петър вече не криеше ревността си. Започна да проверява телефона ми, да рови из чантата ми. Веднъж намери 20 лева в едно старо портмоне и направи страшен скандал:
– Крила си пари от мен! Значи имаш любовник!
Опитах се да му обясня:
– Това са пари за Ива – за училище…
– Лъжеш! Всички жени сте еднакви!
Тогава за първи път ме удари. Не силно, но достатъчно, за да разбера докъде сме стигнали.
След този ден вече не бях същата. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ми звънят – знаеха, че няма смисъл. Майка ми остаря пред очите ми от притеснение за мен.
Една сутрин реших да говоря с директорката на училището:
– Госпожо Николова… имам нужда от помощ…
Тя ме изслуша внимателно и каза:
– Мария, не си сама. Има организации за жени като теб. Мога да ти дам телефон…
Взех листчето с номера и го скрих дълбоко в джоба си. Седмици наред го носех със себе си като талисман, но не смеех да звънна.
Една вечер Петър се прибра пиян и започна поредния скандал за пари. Ива и Георги се бяха скрили в стаята си и плачеха тихо. Тогава нещо в мен избухна:
– Стига! Повече няма да ти давам нито стотинка! Това са моите пари! Това е моят живот!
Петър ме изгледа като ударен:
– Какво каза?
– Чу ме добре! Утре ще говоря с адвокат! Ще те напусна!
Той замръзна за миг, после излезе и тресна вратата.
На следващия ден събрах децата и отидох при майка ми. Обадих се на телефона от листчето и получих помощ – психологическа подкрепа, адвокатска консултация. Не беше лесно – минах през много страхове и съмнения. Но с времето започнах да усещам как въздухът става по-лек.
Днес живея сама с децата в малък апартамент под наем. Работя пак като учителка и всяка стотинка е моя. Понякога се будя нощем от страх – дали няма пак да се върне всичко старо? Но после виждам усмивката на Ива и Георги и знам защо съм избрала този път.
Питам се понякога: Колко жени още живеят така? Колко още ще търпят в името на „любовта“? А вие какво бихте направили на мое място?