Разделеното семейство: Синът ми, неговият избор и внучето, което не мога да приема

— Не мога, Мартине! Не мога да се преструвам, че всичко е наред! — гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца в малката ни кухня в Пловдив. Навън валеше ситен дъжд, а аз стисках чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Синът ми стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, очите му — пълни с разочарование.

— Мамо, моля те… Това е семейството ми. Обичам ги. — гласът му беше тих, но твърд. — Искам да бъдеш част от живота ни.

Погледнах го. Виждах в него момчето, което някога люлеех на ръце, а сега пред мен стоеше мъж, баща на две деца — едното мое внуче по кръв, другото… чуждо. Или поне така го усещах.

Всичко започна преди две години, когато Мартин доведе вкъщи Елица — усмихната жена с топли очи и малко момиченце на ръка. Казваше се Яна и беше на пет. Първия път, когато я видях, тя се скри зад полата на майка си и ме гледаше с огромни кафяви очи. Усетих как нещо в мен се сви. Не беше мое внуче. Не беше част от нашата кръв.

— Мамо, Яна е страхотно дете. Дай ѝ шанс — каза ми Мартин още тогава.

Опитах се. Наистина опитах. Купувах ѝ подаръци за Коледа, водех я на разходки в парка, но винаги имаше една стена между нас. Когато се роди малкият Алекс — моето истинско внуче — сърцето ми се изпълни с радост. Но радостта беше горчива, защото усещах как Елица очакваше от мен да обичам Яна по същия начин.

— Защо не можеш просто да я приемеш? — попита ме една вечер Елица, когато останахме сами в кухнята.

— Не знам… — прошепнах. — Просто не мога.

Тя се разплака. Аз също. Две жени, разделени от едно дете и от собствените си страхове.

Мартин започна да идва все по-рядко. Алекс растеше, а аз виждах снимките му във Фейсбук — първите стъпки, първият рожден ден… А аз не бях там. Защото не можех да приема Яна. Защото не можех да се преструвам.

Съседките ме гледаха с укор:

— Как може така? Дете си е дете! — казваше леля Гинка от третия етаж.

— Ти си баба и на Яна вече! — добавяше Мария от входа.

Но аз не се чувствах така. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Какво не е наред с мен? Защо не мога да обичам това дете?“

Една неделя Мартин дойде сам. Седна срещу мен и дълго мълча.

— Мамо… Ако не приемеш Яна, ще загубиш и мен. Не мога да разделям семейството си заради твоите страхове.

Тези думи ме удариха като шамар. Сякаш някой изтръгна сърцето ми. Започнах да плача неудържимо.

— Аз те обичам! Ти си ми всичко! — извиках през сълзи.

— Тогава обичай и тях — прошепна той и си тръгна.

Останах сама в тъмната стая. Чувах само тиктакането на часовника и собствения си плач. Спомних си как майка ми някога не прие съпруга ми — бащата на Мартин — защото бил „различен“. Колко години изгубихме в мълчание и гордост…

На следващия ден взех автобуса до квартала на Мартин. Сърцето ми биеше лудо. Позвъних на вратата им. Отвори Яна. Погледна ме уплашено.

— Здравей, бабо…

За първи път тя ме нарече така. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Здравей, Яна… Може ли да те прегърна?

Тя кимна плахо и се сгуши в мен. Усетих топлината ѝ, мириса на детски шампоан… И тогава разбрах: любовта не идва винаги веднага. Понякога трябва да я извоюваш срещу собствените си страхове.

Сега седя тук и пиша тези редове, докато Алекс и Яна играят в двора. Все още има моменти, в които се боря със себе си. Но вече знам — семейството не е само кръв. Семейството е избор.

Питам се: Колко от вас са били на моето място? Колко от вас са се борили със собствените си предразсъдъци? Може ли човек да се научи да обича чуждо дете като свое?