Разделеното семейство: Синът ми, неговият избор и внуците, които не мога да прегърна

– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Димитър трепери по телефона, а аз стискам слушалката така, сякаш държа сърцето си в ръка.

– Как да не започна, Дими? Ти не идваш, не се обаждаш, а аз… аз дори не знам какво става с теб! – думите ми излитат по-остри, отколкото искам. Вече трета седмица не съм виждала нито него, нито малкия Павел. А за Виктория – детето на жена му от първия ѝ брак – не мога дори да говоря спокойно.

Седя сама в кухнята, чашата с чай изстива пред мен. Поглеждам снимката на Димитър като малък – усмихнато момче с лунички и разрошена коса. Кога се промени всичко? Кога станахме чужди?

Преди две години той ми каза, че ще се жени за Мария. Познавах я бегло – разведена жена с малка дъщеря. Опитах се да скрия тревогата си, но сърцето ми се сви. „Мамо, тя е добра, ще видиш. Виктория е прекрасно дете“, уверяваше ме той. Но аз усещах хлад между нас още тогава.

Сватбата беше скромна – само най-близките. Помня как държах букет цветя и се усмихвах насила. Виктория стоеше до майка си, гледаше ме с големи кафяви очи. Опитах се да ѝ кажа нещо мило, но думите заседнаха в гърлото ми.

След това всичко се промени. Димитър започна да идва все по-рядко. Когато се роди Павел, очаквах да бъда част от живота им – да помагам, да гледам внучето си. Но Мария сякаш ме държеше на разстояние. „Мамо, Мария е уморена, не иска гости“, казваше Димитър. А аз седях сама у дома и броях дните до следващото му обаждане.

Един ден реших да отида без покана. Купих играчка за Павел и шоколад за Виктория. Когато звъннах на вратата, Мария отвори и ме изгледа изненадано.

– Здравейте… Не очаквахме гости.

– Дойдох да видя Павел – опитах се да прозвуча весело.

Виктория стоеше зад майка си и ме гледаше мълчаливо. Подадох ѝ шоколада.

– Благодаря – прошепна тя и избяга в стаята си.

Павел спеше. Мария ми предложи кафе, но атмосферата беше ледена. Димитър се прибра по-късно и ме прегърна набързо.

– Мамо, трябваше да се обадиш…

– Аз съм ти майка! Не мога ли да дойда просто така?

Той въздъхна тежко:

– Моля те, уважавай Мария. Тя има нужда от спокойствие.

Тогава усетих как между нас зейва пропаст. Вкъщи плаках цяла нощ. Защо синът ми избра тях пред мен? Защо трябва да деля любовта му с чуждо дете?

Минаха месеци. Павел растеше, а аз го виждах само по снимки във Viber. Димитър все по-рядко се обаждаше. Един ден го попитах:

– Дими, защо не идвате? Какво съм направила?

Той замълча дълго:

– Мамо… Мария мисли, че не приемаш Виктория като част от семейството ни. Това я наранява.

– Но тя не ми е внучка! – избухнах аз.

– За мен е! – гласът му беше твърд като никога досега.

Тогава разбрах – ако не приема Виктория, ще загубя и Павел. Но как да прегърна дете, което не чувствам свое? Как да дам любов на някого, когото виждам като пречка между мен и сина ми?

Започнах да се улавям, че завиждам на Мария – тя има моето момче, моето внуче… а аз съм сама. Съседките ме питат защо не гледам внуците си. Лъжа ги: „Заети са младите…“

Една вечер Димитър дойде сам. Седнахме на масата в тишина.

– Мамо… – започна той тихо – …ако не приемеш Виктория, няма как да сме семейство. Не мога да деля любовта си.

Погледнах го през сълзи:

– А ти можеш ли да делиш майка си?

Той поклати глава:

– Не става дума за делене… Става дума за обич.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всички пропуснати моменти – първите стъпки на Павел, рождените дни… И Виктория – колко ли често е усещала хладината ми?

На следващия ден взех решение. Купих книжка за Виктория и отидох при тях. Този път почуках плахо.

– Здравейте… Може ли да поговорим?

Мария ме изгледа подозрително, но ме пусна вътре. Виктория беше в хола.

– Донесох ти нещо – подадох ѝ книжката.

Тя ме погледна с изненада:

– Благодаря…

Седнах до нея и прошепнах:

– Извинявай, ако съм те наранила…

Очите ѝ светнаха за миг. Усетих как ледът между нас започва да се топи.

Сега знам – семейството не е само кръвта. Понякога любовта трябва да се учи наново.

Но питам себе си: Ще мога ли някога истински да обичам Виктория като свое внуче? Или ще остана завинаги разделена между миналото и бъдещето си?