Рожден ден за спомен: Цената на един майчин сън
– Мамо, ти сериозно ли мислиш да похарчиш всичките си спестявания за една вечер? – гласът на Димитър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се опитвах да не треперя. В ръцете си стисках поканите – красиви, ръчно изработени, с моето име и датата на рождения ми ден. Седемдесет години. Един живот, изпълнен с труд, лишения и малко радости.
– Дими, това е моята мечта – прошепнах. – Цял живот съм работила, за да ви дам всичко. Сега искам само веднъж да се почувствам специална. Да събера всички – роднини, приятели, съседите от блока…
Силвия, снаха ми, стоеше до него със скръстени ръце и стиснати устни. Очите ѝ хвърляха светкавици.
– А после какво? Ще останеш без пари! Ами ако се разболееш? Или ако нещо стане с апартамента? Мислиш ли за нас?
Погледнах ги – моето семейство. Димитър, който като малък ме молеше да му пея „Зайченцето бяло“ преди сън. Силвия, която винаги беше практична, но никога не ме нарече „мамо“. В този момент между нас зееше пропаст.
– Мисля за себе си – казах тихо. – За първи път от много години.
Димитър въздъхна тежко и удари с юмрук по масата.
– Това е егоистично! Знаеш ли колко ни е трудно? Силвия е без работа вече трети месец. Аз едва свързвам двата края. А ти…
– Аз съм на седемдесет! – извиках. Гласът ми прозвуча чуждо, сякаш не беше мой. – Колко още ще чакам? Колко още ще отлагам? Всичко в този живот е било за вас. Сега искам един ден за себе си!
Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ги виждат. Не исках да мислят, че могат да ме разколебаят.
– Щом така си решила… – каза Силвия ледено. – Но после не очаквай помощ от нас.
Тръгнаха си без да се обърнат назад. Вратата се затвори с трясък. Останах сама в тъмната кухня, с поканите в ръка и с болка в гърдите.
Следващите дни минаха като в мъгла. Обаждах се на приятели, роднини, дори на леля Пенка от втория етаж, която винаги носеше сладко от смокини. Всички приеха с радост поканата ми. Само Димитър и Силвия не вдигаха телефона.
Вечерта на рождения ми ден залата беше украсена с балони и цветя. На масите имаше баница, пълнени чушки, домашна торта с орехи – всичко приготвено с любов и спестени левчета. Гостите пристигаха един по един – смях, прегръдки, стари истории… Но всеки път, когато някой отваряше вратата, сърцето ми подскачаше с надежда.
– Честит рожден ден, Мария! – извика леля Пенка и ме целуна по бузата.
– Да си жива и здрава! – добави съседката Цветанка.
Но столовете на Димитър и Силвия останаха празни.
В полунощ духнах свещичките на тортата сама. Всички ръкопляскаха, но аз усещах празнина в гърдите си. След празника прибрах чиниите в тишина. Подаръците стояха подредени на масата, но най-големият подарък така и не дойде – прошката на сина ми.
На следващия ден телефонът ми звънна. Беше Димитър.
– Мамо…
Гласът му беше уморен.
– Чухме, че си направила голям празник. Надявам се да си доволна.
– Липсвахте ми – казах тихо.
– Не можехме да дойдем… Не можехме да приемем това решение.
– Понякога човек трябва да избере себе си – отвърнах. – Но боли.
Последва дълга пауза.
– Ще мине време… Ще поговорим пак.
Затворих телефона със свито сърце. Излязох на балкона и погледнах към празното небе над София. Вятърът носеше далечен смях от детската площадка долу.
Седнах сама сред празните столове в хола и се запитах: Дали една сбъдната мечта струва повече от семейния мир? Или понякога трябва да изберем себе си, дори когато цената е самотата?
Какво бихте направили вие? Щяхте ли да жертвате мечтата си заради близките или бихте рискували всичко за един-единствен миг щастие?