Рожденият ден, който промени всичко: Когато реших да кажа „стига“

„Пак ли ще идват всички?“, попитах тихо, докато гледах как Петър нервно върти ключовете си в ръка. Беше вечерта преди рождения му ден, а в мен вече клокочеше познатото напрежение. Знаех отговора, но все пак се надявах на чудо.

„Майка ми каза, че ще минат само за малко. Няма да се задържат дълго, обещавам ти“, отвърна той, без да ме поглежда. Знаех тази реплика наизуст. Всяка година – същото. Първо „само за малко“, после цялата рода се изсипваше у нас – лели, чичовци, братовчеди, дори съседката от долния етаж, която майка му водеше „за компания“. И всеки път аз готвех до припадък, а те сядаха на масата като в ресторант.

Тази година обаче нещо в мен се пречупи. Може би защото вече бях уморена от това да бъда невидима домакиня, която всички приемат за даденост. Може би защото дъщеря ни Мария ме попита: „Мамо, защо винаги ти готвиш, а никой не ти помага?“ Не знаех какво да ѝ отговоря.

На сутринта станах рано, но вместо да започна с традиционните баници и сарми, седнах на масата с чаша кафе и лист хартия. Записах си: „Тази година ще бъде различно.“

Когато Петър слезе за закуска, го погледнах право в очите:

– Петре, тази година няма да готвя за всички. Ако искат да празнуват с нас, нека всеки донесе нещо. Аз ще направя само салата и една тава мусака.

Той ме изгледа така, сякаш съм казала най-скандалното нещо на света.

– Как така? Майка ми ще се обиди! Знаеш колко държи на традициите…

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? – гласът ми потрепери. – Всяка година готвя по два дни, а никой дори не казва „благодаря“. Не искам повече така.

Той замълча. Не каза нищо. Просто излезе.

Часове по-късно звънецът иззвъня. Първа беше свекърва ми – леля Станка, с вечната си усмивка и празни ръце.

– Честит рожден ден на Петър! – провикна се още от вратата. – Какво си ни приготвила тази година, Цвети?

– Мусака и салата – отвърнах спокойно. – Ако искате още нещо, може да донесете.

Тишина. Погледна ме така, сякаш съм я ударила с мокър парцал.

– Ама как така? Нали винаги правиш баница? И онзи сладкиш с локум…

– Тази година реших да си почина малко. Все пак и аз съм човек.

В този момент влязоха и останалите – братът на Петър с жена си и двете им деца, чичо му Гошо с новата си приятелка, дори съседката Пенка. Всички с празни ръце. Всички с очакване в очите.

Седнахме на масата. Мусаката беше вкусна, но малко – едва стигна за всички. Салатата свърши за десет минути. След това настъпи неловко мълчание.

– Цвети, май си забравила десерта… – подхвърли братът на Петър с полуусмивка.

– Не съм забравила. Просто тази година реших да не правя всичко сама.

Свекърва ми въздъхна тежко:

– Едно време жените не се оплакваха така…

– Едно време и мъжете помагаха повече – отвърнах тихо.

Петър мълчеше. Не ме защити. Не каза нищо. Видях как майка му го поглежда укорително, сякаш всичко е негова вина.

Следобедът мина в напрежение. Никой не се забавляваше истински. Децата се оплакваха, че няма торта. Свекърва ми цъкаше с език и разказваше как едно време е правила по три вида сладки за рождения ден на баща им.

Когато всички си тръгнаха, у дома остана само тишината и разочарованието. Петър седеше на дивана и гледаше в една точка.

– Защо трябваше да го правиш? – прошепна той най-накрая.

– Защото вече не мога повече така – отвърнах със сълзи в очите. – Защото искам да бъда щастлива на твоя рожден ден, а не изтощена и пренебрегната.

Той въздъхна тежко:

– Можеше поне този път да направиш компромис…

– Колко още компромиси трябва да направя? Колко още години?

Тази нощ не спахме добре. На сутринта Мария ме прегърна:

– Мамо, гордея се с теб.

Погледнах я през сълзи и разбрах – може би загубих одобрението на семейството на Петър, но спечелих уважението на дъщеря си… и може би малко повече уважение към самата себе си.

Сега се питам: Кога ще започнем да ценим жените в семейството си? Колко още ще търпим да бъдем домакини без благодарност? Вие бихте ли постъпили като мен или щяхте да преглътнете още една година?