Рожденият ден на брат ми и една разклатена семейна маса

– Не искам да идват! – гласът на Даниела, съпругата на брат ми, проряза тишината в малкия им хол като нож. Стоях до вратата с торба с подарък, а брат ми – Иван – се опитваше да я убеди да ни приеме.

– Моля те, Дани, това е семейството ми. Не можем да ги изключим от рождения ми ден! – прошепна той, сякаш се страхуваше да не я ядоса още повече.

Сърцето ми се сви. Никога досега не бях чувала някой да не иска да празнува с нас. Всички рождени дни, именни дни, Коледи и Великдени винаги бяха у нашите. Майка ми готвеше с дни – баница, сарми, печено агне, торта „Гараш“. След празника винаги ни даваше кутии с храна за вкъщи. Дори когато Иван се ожени за Даниела, традицията не се промени. До този момент.

Тази година Иван настоя да празнува у тях. Покани ни официално – мен, майка ми и баща ми. Но още от началото усещах, че нещо не е наред. Даниела не се обади да помогне с организацията, не попита какво ще донесем. Майка ми беше неспокойна цяла седмица.

– Как така няма да празнуваме у нас? – питаше ме тя всяка вечер по телефона. – Аз съм им майка! Кой ще направи питката? Кой ще украси масата? Ами ако не им хареса храната?

– Мамо, дай им шанс. Може би искат да започнат свои традиции – опитвах се да я успокоя.

– Традициите са за това – да се спазват! – отсече тя.

В деня на рождения ден пристигнахме с баща ми и майка ми пред блока на Иван. Майка ми носеше огромна тава с баница и кутия с домашни сладкиши. Баща ми мълчеше, но виждах как стиска устни.

Когато влязохме, Даниела едва ни поздрави. Масата беше подредена красиво, но храната беше различна – салати от магазина, пица и някакви мини тарталети. Майка ми остави тавата с баница в кухнята и се опита да се усмихне.

– Честит рожден ден, Иване! – каза тя и го прегърна силно.

– Благодаря, мамо – отвърна той и погледна към Даниела.

Седнахме около масата. Опитвах се да започна разговор:

– Даниела, много хубаво си украсила! Откъде са тези свещи?

– От един магазин в центъра – отвърна тя сухо.

Майка ми се опита да предложи баницата:

– Донесох домашна баница, ако някой иска…

– Благодаря, но вече всичко е сервирано – прекъсна я Даниела.

Настъпи тягостна тишина. Иван се опита да разведри обстановката:

– Хайде да вдигнем тост!

Всички вдигнахме чаши, но никой не каза нищо особено. Баща ми само кимна. Майка ми гледаше в чинията си.

След вечерята Иван отвори подаръците си. Даниела не участваше в разговора. Когато майка ми стана да си тръгваме, тя тихо попита:

– Може ли да вземем малко от баницата за вкъщи?

Даниела я изгледа:

– По-добре оставете всичко тук. Ще го изядем през седмицата.

Майка ми пребледня. Видях как ръцете ѝ треперят. Баща ми хвана якето ѝ и я изведе навън без дума.

Останах последна. Иван ме погледна отчаяно:

– Не знам какво да правя… Обичам ви всички, но Даниела не иска повече такива събирания. Казва, че майка ни се меси прекалено много.

– А ти какво искаш? – попитах го тихо.

Той замълча дълго:

– Искам мир… Но не знам дали е възможно.

Вървях към вкъщи през студената нощ и усещах как нещо в нашето семейство се е счупило. Майка ми плачеше в колата. Баща ми мълчеше. Аз се чудех дали някога ще можем пак да седнем всички заедно на една маса без горчивина.

Понякога си мисля: кое е по-важно – традициите или новото начало? Можем ли да останем семейство, ако престанем да спазваме старите ритуали? Какво бихте направили вие на мое място?