Рожденият ден на Иван: Когато чашата прелее

– Мариана, пак ли ще правиш баница с тиква? – гласът на свекърва ми, леля Гинка, пронизваше тишината в кухнята като нож. Стоеше на прага с ръце на кръста, сякаш беше собственичка на апартамента ни в Люлин, а не просто гостенка.

– Не, тази година няма да има баница с тиква, лельо Гинке – отвърнах тихо, опитвайки се да не издам раздразнението си. – Реших да поръчам храна от ресторант.

Тя ме изгледа така, сякаш току-що бях обявила, че ще сервирам жабешки бутчета.

– Поръчана храна? На рождения ден на Иван? Какво ще кажат хората?

В този момент вратата се отвори с трясък и влетяха братът на Иван – Петър, жена му Силвия и трите им деца. След тях – чичо Кольо с торба бира и леля Мария с домашно вино. Никой не носеше подарък. Никой не попита дали сме свободни или дали имаме нужда от помощ. Просто се настаниха, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

Всяка година е така. Всяка година аз съм тази, която тича между печката и масата, докато Иван се смее с брат си и баща си пред телевизора. Всяка година свекърва ми намира повод да ме упрекне – че салатата е без копър, че питката е твърда, че децата са шумни. Всяка година си обещавам, че повече няма да позволя това да се случи. Но после пак се поддавам – заради Иван, заради децата ни, заради мира в семейството.

Тази година обаче чашата преля. Още от сутринта усещах как напрежението се натрупва в мен като буреносен облак. Иван беше на работа до обяд, а аз трябваше да подготвя всичко сама. Когато се прибра, го посрещнах с усмивка, но вътре в мен бушуваше буря.

– Мариана, какво има за вечеря? – попита той невинно, сякаш не знаеше какво предстои.

– Поръчах храна от „Старият хан“. Всичко ще е готово навреме.

– Ама… майка ми каза, че очакваш гости. Не е ли по-добре да направиш поне една мусака?

– Не! – избухнах. – Не мога повече! Всяка година готвя по два дни за твоето семейство! Никой не пита как се чувствам! Никой не носи нищо! Никой не ми благодари!

Иван ме изгледа изненадано. Мълчахме дълго. После той само въздъхна и каза:

– Добре…

Когато всички се събраха около масата и видяха пластмасовите кутии с храна от ресторанта, настъпи неловко мълчание. Леля Гинка прошепна нещо на ухо на леля Мария, която поклати глава неодобрително. Петър се опита да разчупи атмосферата:

– Е, важното е да сме заедно!

Но усещах как всички ме гледат осъдително. Дори Иван изглеждаше разочарован. Децата обаче бяха доволни – пържолите бяха сочни, картофите хрупкави.

След вечерята свекърва ми ме дръпна настрана в кухнята.

– Мариана, това ли е твоето разбиране за семейство? Да не можеш да сготвиш за нас веднъж в годината?

Погледнах я право в очите:

– А вашето разбиране за семейство какво е? Да идвате без покана, без подарък, без благодарност? Да ме превръщате в слугиня?

Тя замълча за миг, после изсумтя и излезе от кухнята.

Когато всички си тръгнаха, Иван седна до мен на дивана. Дълго мълчахме.

– Мариана… може би трябваше да поговорим по-рано за това. Не съм осъзнавал колко ти тежи всичко това.

Погледнах го със сълзи в очите:

– А ти някога попита ли ме как се чувствам?

Той замълча.

На следващия ден телефонът ми звънна – беше майка ми.

– Как мина рожденият ден?

– Различно… – отвърнах. – За първи път не готвих два дни. Но сякаш загубих повече, отколкото спечелих.

– Понякога трябва да отстояваш себе си, дъще – каза тя тихо.

Седя сега сама в кухнята и се чудя: Кога семейството се превръща в бреме? И струва ли си да жертваш себе си заради чуждите очаквания?