Рожденият ден на свекърва ми: Тежестта на чуждите очаквания
— Пак ли всичко ще е на мен? — прошепнах си, докато ръцете ми трескаво белеха картофи. Часът беше едва осем сутринта, а вече усещах как напрежението ме стяга за гърлото. В кухнята миришеше на лук и отчаяние. Днес беше рожденият ден на свекърва ми, Мария, и както винаги, цялото семейство щеше да се събере у нас. Не че някой ме беше питал дали искам.
— Мамо, къде са чашите за вино? — извика дъщеря ми Ива от хола.
— В шкафа над мивката! — отвърнах, без да спирам да режа зеленчуците. Чувах как мъжът ми, Петър, се смее по телефона с брат си, докато аз тичах между тенджерите и масата. Никой не забелязваше колко съм уморена. Никой не попита дали имам нужда от помощ.
Всяка година беше едно и също. Коледа, Великден, именни дни — всичко у нас. Свекърва ми твърдеше, че „нашият дом бил най-уютен“, но истината беше, че никой друг не искаше да се занимава с приготовленията. А аз? Аз просто преглъщах и се усмихвах.
— Петре, можеш ли поне да изхвърлиш боклука? — помолих го тихо, докато той минаваше покрай мен с чаша кафе.
— След малко, мила. Сега говоря с Краси — отвърна той и излезе на терасата.
Погледнах се в огледалото над печката — сенки под очите, косата вързана на небрежен кок, престилка с петна от доматен сос. „Това ли съм аз?“, помислих си. Кога се превърнах в сянка на себе си?
В 11 часа вече бях наредила масата — баница, салати, печено пиле, домашна торта. Всичко изглеждаше перфектно. Звънецът иззвъня и вратата се отвори с гръм и трясък.
— Честит рожден ден, мамо! — извика Петър и подаде букет на майка си.
Мария влезе с широка усмивка, облечена в нова рокля. След нея нахлуха братът на Петър с жена си и двете им деца. Всички се разположиха удобно, сякаш са си у дома.
— Ах, колко хубаво си подредила! — възкликна Мария и огледа масата. — Само ти можеш така!
— Благодаря — казах тихо, но вътрешно кипях. Не беше комплимент, беше присъда.
Докато всички се смееха и разговаряха, аз тичах между кухнята и трапезарията. Никой не предложи помощ. Дори когато чашите свършиха или някой разля сок по покривката, всички гледаха към мен.
— Мамо, донеси още салата! — извика Ива.
— Може ли още малко баница? — добави Краси.
— Тортата кога ще я режем? — нетърпеливо попита Мария.
В един момент чашата преля. Докато миех поредната купчина чинии, чух как Мария казва:
— Ех, ако всички бяха като нашата Даниела! Тя е родена домакиня!
Тогава не издържах. Оставих чинията да падне в мивката с трясък и влязох в хола.
— Знаете ли какво? Омръзна ми! Всяка година всичко е на мен! Готвя, чистя, украсявам… А вие само ядете и се забавлявате! Никой не пита как се чувствам! Никой не помага! Това не е празник за мен — това е наказание!
Настъпи тишина. Всички ме гледаха като гръмнати. Петър пребледня.
— Даниела… — започна той плахо.
— Не! Този път ще ме чуете! — гласът ми трепереше от гняв и сълзи. — Искам да бъда част от семейството, не вашата слугиня!
Мария се изправи бавно.
— Не сме искали да те натоварваме… Мислехме, че ти харесва…
— Никога не сте питали! — прекъснах я аз.
Децата гледаха уплашено. Краси и жена му мълчаха неловко.
Петър пристъпи към мен.
— Прости ни… Не сме осъзнавали…
Сълзите ми потекоха безконтролно. Толкова години таях всичко това в себе си. Толкова години се страхувах да кажа истината от страх да не бъда отхвърлена.
Мария се приближи и ме прегърна неловко.
— Ще променим нещата… Обещавам…
Не знаех дали й вярвам. Но за първи път почувствах облекчение. За първи път казах това, което ме боли.
Вечерта всички си тръгнаха по-рано от обикновено. Къщата беше тиха. Седнах до прозореца и гледах светлините на София.
„Колко често жените премълчаваме болката си заради чуждите очаквания? Колко още ще търпим?“