С куфар и две деца в нощта: Моят нов живот започна от нулата

— Мамо, къде отиваме? — прошепна Виктория, докато държеше здраво ръката ми. Беше два след полунощ, а аз треперех не само от студа, но и от страха. Куфарът ми се влачеше по разбития тротоар пред панелката в Люлин, а малкият Сашко се беше сгушил в мен, още сънен и объркан. Не знаех къде отиваме. Знаех само, че не можем да останем.

Станимир спеше пиян в хола. Последните му думи още кънтяха в ушите ми: „Ти си нищо без мен! Кой ще те вземе с две деца?“ Беше прав за едно — никой не ме чакаше. Майка ми отдавна беше престанала да ми вдига телефона, а баща ми живееше с новата си жена в Пловдив и не искаше да се меси. Но тази нощ, когато Станимир хвърли чашата по стената и се развика на децата, нещо в мен се пречупи. Взех куфара, събрах дрехи на децата и излязохме.

В таксито мълчахме. Шофьорът ме погледна през огледалото за обратно виждане:
— Добре ли сте?
— Да… — излъгах. — Моля ви, до Централна гара.

Нямах план. Имах само 120 лева в портмонето и две уплашени деца. На гарата седнахме на една пейка. Виктория ме гледаше с големите си кафяви очи:
— Мамо, ще се върнем ли у дома?
— Не, Вики. Вече няма да се връщаме там.

Първите дни бяха ад. Спахме при една позната от университета — Мария, която живееше в малка гарсониера с майка си. Децата спяха на пода, а аз — на един стар фотьойл. Мария ми даде работа като чистачка във фирмата, където работеше като счетоводителка. Първата ми заплата беше 480 лева. С тях платих храна и евтин хотел за няколко дни.

Станимир започна да ме търси. Звънеше по десет пъти на ден, заплашваше ме:
— Ако не се върнеш, ще ти взема децата! Ще видиш ти!

Сърцето ми се свиваше всеки път, когато телефонът звъннеше. Но не се върнах. Не можех да го направя — не след всичко, което беше причинил на мен и на децата.

Минаха месеци. Намерих стая под наем в „Надежда“. Беше мизерно — мухъл по стените, прозорците не се затваряха добре, зимата духаше студено. Но беше нашето място. Всяка вечер готвех супа от картофи и моркови — евтино и топло. Виктория помагаше на Сашко с домашните, а аз работех допълнително като помощник-възпитателка в една детска градина.

Една вечер Виктория ме попита:
— Мамо, защо татко ни крещеше толкова много?
Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно:
— Понякога хората са нещастни и го изливат върху другите. Но ти не си виновна за нищо.

С времето започнах да усещам как гневът ми се превръща в сила. Записах вечерен курс по компютърна грамотност в читалището. Всяка вечер след работа учех как се пишат документи, как се работи с Excel. Мария ми помогна да кандидатствам за работа като офис асистентка.

Първото интервю беше катастрофа — ръцете ми трепереха, не можех да говоря спокойно. Но второто мина по-добре. Приеха ме на половин работен ден в малка фирма за преводи.

Децата растяха пред очите ми. Сашко започна да рисува — рисуваше къщи с големи прозорци и слънце над тях. Виктория мечтаеше да стане лекарка.

Но трудностите не свършиха. Един ден социалните служби дойдоха — някой беше подал сигнал, че децата са оставени сами вкъщи докато работя вечерта. Обясних им всичко — показах им бележките от училище, разказах за работата си. Жената от социалните ме погледна със съчувствие:
— Знам, че ви е трудно. Но трябва да внимавате.

Тогава разбрах колко е лесно да изгубиш всичко — дори когато се бориш със зъби и нокти за него.

Станимир заведе дело за попечителство над децата. В съда стоях срещу него — той изглеждаше спокоен и уверен, а аз треперех цялата. Адвокатът му каза:
— Госпожо Николова, как ще гледате две деца с тази заплата? Къде ще живеят?
Погледнах съдията право в очите:
— Ще работя още повече. Ще направя всичко за тях.

Съдът реши децата да останат при мен.

Години по-късно вече имах стабилна работа и малък двустаен апартамент под наем в „Младост“. Децата учеха добре, аз имах приятели и усещах, че животът ми започва отново.

Понякога вечер сядам на балкона с чаша чай и гледам светлините на града. Спомням си онази нощ — куфарът, децата, страхът… И си мисля: Колко жени още стоят в тъмното, без да знаят дали ще намерят сили да избягат? А дали някой ще им подаде ръка?