„Събирай си багажа и идвай!“ – Майка ми свекърва превзе живота ни след раждането на сина ни

„Събирай си багажа и идвай!“, изкрещя Мария, свекърва ми, докато държеше в ръце новородения ни син. Гласът ѝ отекна в малкия ни апартамент в Люлин така, че дори съседите сигурно чуха. Стоях до вратата, стиснала зъби, а Петър – мъжът ми – се опитваше да изглежда невидим, забил поглед в пода.

„Мария, моля те, нека поне да се наспим тази нощ у дома“, прошепнах аз, но тя вече беше решила. „Ти не знаеш как се гледа бебе! Аз съм отгледала три деца, знам най-добре. Вкъщи ще ти покажа как се прави.“

Петър не каза нищо. Само кимна и започна да събира дрехите на бебето. В този момент осъзнах, че битката не е само за това къде ще спим тази нощ, а за цялото ми бъдеще като майка и съпруга.

Петър и аз се запознахме преди три години в поликлиниката на „Пирогов“. Аз чаках за кръвни изследвания, а той придружаваше майка си на поредния ѝ преглед. Още тогава забелязах колко е привързан към нея – държеше я за ръка, носеше ѝ чантата, говореше ѝ с онази особена нежност, която рядко виждаш между възрастен син и майка му. Хареса ми добротата му, но някъде дълбоко в себе си усещах, че тази връзка може да стане проблем.

След сватбата Мария настояваше да живеем при нея „докато си стъпим на краката“. Петър беше съгласен – „Мама ще ни помага, ще е по-лесно“, казваше той. Аз обаче мечтаех за собствено пространство. След година успях да убедя Петър да наемем малък апартамент. Мария прие това като лична обида.

Когато забременях, тя започна да идва всеки ден – носеше супи, компоти, съвети и критики. „Не ядеш достатъчно!“, „Това кафе ще навреди на бебето!“, „Трябва да си почиваш повече!“. Петър винаги я защитаваше: „Тя го прави от любов.“

След раждането всичко се влоши. Мария буквално се нанесе у нас. Влизаше без да чука, оправяше леглото ни, подреждаше дрехите ми по свой вкус. Понякога намирах бележки: „Майките трябва да са по-организирани.“

Една вечер, докато кърмех малкия Даниел, тя седна до мен и започна да разказва как е отгледала Петър без чужда помощ. „Ти си още млада, не знаеш какво е истинска умора“, каза тя с усмивка. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах.

Петър се прибра късно от работа. Казах му тихо: „Не издържам повече така. Имам нужда от теб.“ Той въздъхна: „Моля те, не карай мама да се чувства ненужна.“

На следващия ден Мария ме изненада с новината: „Събирай багажа и идвай при мен! Там ще ти покажа как се гледа дете.“ Отказах категорично. Тогава тя започна да плаче: „Вие ме изоставяте! След всичко, което направих за вас!“

Започнахме да се караме почти всеки ден. Петър се затваряше в себе си. Даниел усещаше напрежението и плачеше повече от обикновено. Чувствах се сама в собствения си дом.

Една вечер майка ми дойде на гости. Видя колко съм изтощена и ме прегърна: „Трябва да поставиш граници, мило дете. Това е твоят живот.“

Събрах смелост и една сутрин казах на Петър: „Или ще сме семейство с теб и Даниел, или ще живеем по правилата на майка ти. Избери.“ Той ме гледа дълго и накрая прошепна: „Не знам дали мога без нея.“

В този момент разбрах колко дълбоко са вплетени корените на българското семейство – майките тук не пускат лесно синовете си. Но аз вече не можех да живея в сянката на Мария.

Последваха тежки седмици – скандали, сълзи, мълчание. Мария спря да идва всеки ден, но изпращаше съобщения: „Детето има нужда от баба си.“ Петър беше раздвоен между нас.

Една вечер седнахме тримата – аз, Петър и Даниел – и му казах: „Обичам те, но трябва да избереш кое семейство ще градим – нашето или това на мама.“ Той замълча дълго, после каза: „Ще опитам… заради теб.“

Днес Мария идва само веднъж седмично. Все още има напрежение, но поне имам пространство да бъда майка по свой начин.

Понякога се питам: Наистина ли е възможно в България една жена да бъде съпруга и майка без да бъде засенчена от свекървата? Или винаги ще живеем между две семейства?