„Събуди се, Мария! Време е да направиш закуска за Дани!” – Краят на една връзка в българската действителност

„Мария, пак ли си заспала? Време е да направиш закуска за Дани!” – гласът на свекърва ми прозвуча остро в слушалката, докато слънцето едва се прокрадваше през пердетата на малката ни кухня в Люлин. Стиснах телефона по-силно, сякаш можех да смачкам и гласа ѝ, и цялата тази сутрешна рутина, която ме задушаваше.

„Ще стана, госпожо Петрова,” промълвих с пресъхнало гърло, докато Даниел хъркаше на дивана в хола. Още един ден, в който трябваше да бъда и майка, и домакиня, и психотерапевт, и… всичко друго, само не и себе си.

Влязох в кухнята и започнах да пържа яйца. Миризмата на олио ме върна към първите ни дни с Даниел – тогава той ми носеше кафе в леглото и ми казваше, че съм най-красивата жена на света. Сега дори не си правеше труда да стане навреме за работа. „Мария, къде ми е ризата? Мария, защо няма кафе? Мария, майка ми каза…”

Понякога се чудех дали изобщо ме вижда като човек или просто като поредната жена, която трябва да го спасява от живота. Майка му звънеше всяка сутрин – контролираше всичко: какво ядем, какво обличаме, кога ще имаме дете. А аз? Аз се губех между нейните изисквания и неговата апатия.

– Даниеле, ставай! – извиках по-остро от обикновено. – Закуската е готова.

Той се протегна мързеливо и дори не ме погледна. – Можеше да сложиш повече сирене. И кафето е студено.

– Ако не ти харесва, направи си сам – отвърнах тихо, но той вече беше заровил глава в телефона си.

След закуската излязох на балкона с цигара. Гледах как хората бързат към метрото – жени с уморени лица, мъже с куфарчета, деца с раници. Всички изглеждаха по-живи от мен. В този момент телефонът ми изписука – съобщение от майка ми: „Марийче, как си? Не си ми писала от седмица.”

Не ѝ отговорих. Не знаех как съм. Знаех само, че не издържам повече.

Вечерта Даниел се прибра късно. Миришеше на бира и цигари. – Ще вечеряме ли? – попита без да ме погледне.

– Има мусака в хладилника.

– Пак мусака? Ти нищо ново не можеш ли да сготвиш?

Тогава избухнах. – Знаеш ли какво? Омръзна ми! Омръзна ми да съм ти майка! Омръзна ми майка ти да ми казва какво да правя! Омръзна ми ти да лежиш по цял ден и да чакаш всичко наготово!

Той ме изгледа сякаш съм луда. – Какво ти става? Всички жени правят така. Майка ми цял живот е била до баща ми.

– Аз не съм майка ти! И не съм длъжна да търпя това!

Сълзите ми потекоха сами. Изтичах в спалнята и започнах да тъпча дрехите си в две чанти. Чувах как Даниел говори с майка си по телефона: „Мамо, Мария пак прави сцени…”

Не знам откъде намерих сили. Просто излязох. Вратата хлопна зад мен като последен удар на сърцето ми.

Вървях по улиците на нощна София без посока. Мислех за всички жени като мен – които са забравили кои са, защото някой друг им е казал какви трябва да бъдат. Мислех за майка ми, която цял живот е търпяла баща ми заради „децата”. Мислех за себе си – дали някога ще мога пак да се усмихвам истински?

На следващата сутрин се събудих у приятелката си Ива. Тя ме прегърна силно: „Мария, гордея се с теб! Най-накрая избра себе си.”

Плаках дълго. После ѝ казах: „Страх ме е. Не знам дали ще се справя сама.”

– Ще се справиш – отвърна тя. – По-добре сама, отколкото с някой, който те убива бавно всеки ден.

Сега живея под наем в малък апартамент в Надежда. Работя много, но поне вечер мога да седя на балкона с чаша чай и да слушам тишината. Понякога още чувам гласа на свекърва ми в главата си или усещам празнотата от липсата на Даниел до мен. Но вече знам: заслужавам повече.

Питам се: Колко още жени ще чакат някой друг да ги спаси? Кога ще разберем, че можем сами да спасим себе си?