Сълзи и прошка: Как приех снаха си Мария в сърцето си

– Не мога да повярвам, че пак закъснява! – изсъсках през зъби, докато гледах часовника на стената. Беше неделя, а масата вече беше подредена – салата шопска, мусака, баница, всичко както трябва. Синът ми, Георги, се беше обадил преди час, че ще дойдат с Мария. Снахата. Новата жена в живота му, която сякаш беше дошла да обърка всичко, което бях градяла с години.

– Мамо, стига си се ядосвала – опита се да ме успокои мъжът ми, Иван. – Младите са такива, не бързат за нищо.

– Не е въпрос на бързане! Въпрос на уважение е! – отвърнах остро и се върнах в кухнята. Чувах как сърцето ми тупти силно. Винаги съм държала на реда и традициите. А Мария… тя беше различна. Не носеше питка на първата си вечеря у нас, не целуна ръка на баба му, не поиска рецепта за баницата ми. Вместо това говореше за някакви „стартапи“, за работа до късно и за това как не искала деца още.

Когато най-накрая звънецът иззвъня, отворих вратата с усмивка, която трудно прикриваше раздразнението ми.

– Здравейте! – каза Мария весело и ме прегърна леко. Беше облечена с дънки и тениска – нищо общо с роклите, които аз носех на семейни събирания.

– Здравейте – отвърнах хладно. – Влизайте, масата е готова.

Георги ме погледна умолително, сякаш искаше да кажа нещо мило. Но не можех. Не и тогава.

По време на вечерята се опитвах да водя разговори за времето, за градината, но Мария все вмъкваше теми за нови технологии и пътувания. Иван се опита да я разпита за работата ѝ, но аз само клатех глава.

– А ти, Мария, ще се научиш ли да правиш баница? – попитах я уж невинно.

– О, може би някой ден! Засега едва имам време да готвя – засмя се тя.

– В нашето семейство жените винаги са били добри домакини – казах тихо.

Георги стисна ръката ѝ под масата. Видях го.

След тази вечер Георги започна да идва по-рядко. Обаждаше се по телефона, но разговорите ни бяха кратки. Чувствах се предадена. Бях дала всичко за него – работех две работи, за да го изуча, лишавах се от нови дрехи, за да има той всичко. А сега една жена го отдалечаваше от мен.

Една вечер Иван ме намери разплакана в кухнята.

– Защо не можеш просто да я приемеш? – попита ме тихо.

– Защото не е като нас! Не разбира нашите ценности!

– А може би ние не разбираме нейните? – каза той и излезе.

Думите му ме боляха повече от всичко друго. Започнах да се питам дали не греша някъде. Дали не съм твърде строга? Дали не изпускам сина си завинаги?

Минаха месеци. Коледа наближаваше. Георги се обади:

– Мамо, може ли да дойдем с Мария? Тя иска да ти помогне с подготовката.

Сърцето ми подскочи. Съгласих се, макар че не знаех какво да очаквам.

Мария дойде с усмивка и букет цветя. Погледна ме несигурно:

– Може ли да ми покажете как се прави баница?

Погледнах я изненадано. В очите ѝ видях искреност. Започнахме заедно – тя разточваше кори несръчно, брашното беше навсякъде, но се смеехме. За първи път усетих топлина към нея.

Докато чакахме баницата да се изпече, Мария седна до мен:

– Знам, че не съм това, което сте очаквали за Георги… Но го обичам истински. Искам да бъда част от семейството ви.

Очите ми се напълниха със сълзи. Прегърнах я несигурно.

– И аз искам… Просто ми трябва време.

Коледната вечер беше различна. Смяхме се всички заедно. Георги ме прегърна силно:

– Благодаря ти, мамо.

От този ден започнах да гледам на Мария по друг начин. Видях колко щастлив е синът ми с нея. Видях как тя се старае да бъде част от нас – идваше на гости, питаше ме за съвети, носеше домашен сладкиш (макар и купен от магазина).

С времето разбрах, че любовта към детето ми означава и приемане на избора му. Че семейството не е само традиции и рецепти – то е подкрепа и разбиране.

Днес Мария е като дъщеря за мен. Понякога спорим за глупости – тя все още не може да направи мусака като моята! – но вече знам: важното е да сме заедно.

Понякога си мисля: ако бях останала в миналото си и не бях отворила сърцето си към Мария, щях ли днес да имам това щастливо семейство? Колко често сами си пречим на щастието от страх или гордост?