Сълзи между поколенията: Историята на една майка, която не може да прости

– Не мога да повярвам, че пак я доведе тук! – изкрещях аз, докато Борислав стоеше на прага с ръка върху рамото на новата си приятелка, Десислава. Гласът ми трепереше от гняв и отчаяние. В този момент времето сякаш спря – чувах само собственото си дишане и туптенето на сърцето си.

Пет години минаха от онази нощ, когато Мария – първата съпруга на Борислав – се обади разплакана посред нощ. Беше сама с близнаците, които тогава бяха само на няколко месеца. „Майко, Борислав не се прибра пак…“, прошепна тя. Усетих как светът ми се срина. Знаех, че нещо не е наред, но не исках да го призная. Майчиното ми сърце усещаше лъжата във въздуха, но се надявах, че греша.

Тогава започнаха слуховете – първо от съседката ни леля Пенка, после от колежките ми в училище. Всички шепнеха за младата жена, с която Борислав се виждал в кафенето до автогарата. Казваха, че я водел на кино, че й купувал подаръци. Аз отказвах да повярвам. Не може моето момче да направи такова нещо! Винаги съм го възпитавала да бъде честен и добър човек.

Но истината излезе наяве. Една вечер той се прибра късно, а аз го чаках в кухнята. „Бориславе, кажи ми истината!“, настоях аз със сълзи в очите. Той ме погледна уморено и каза: „Мамо, влюбих се в друга.“

Това беше краят на всичко, което познавах. Мария си тръгна с близнаците – две малки ангелчета, които още не можеха да кажат „тате“. Борислав остана сам за кратко, после доведе Десислава у дома. Опитах се да бъда силна, но всяка среща с нея беше като нож в сърцето ми.

– Мамо, моля те, опитай се да я приемеш – каза ми той една вечер, докато седяхме на масата. – Тя не е виновна за нищо.

– Не е виновна? – изсмях се горчиво. – Ако не беше тя, щеше ли да оставиш Мария и децата?

Той замълча. В очите му видях вина, но и инат – същият инат, който имаше още като дете.

С времето близнаците пораснаха. Виждах ги рядко – Мария избягваше срещите с Борислав и Десислава. Понякога идваха при мен за уикенда и тогава домът ми отново се изпълваше със смях. Но когато си тръгваха, тишината беше непоносима.

Веднъж Мария ме попита: „Мислите ли някога да му простите?“

– Не знам дали мога – отвърнах честно. – Болката е твърде голяма.

Тя кимна разбиращо. „И аз още не мога“, прошепна тя.

Семейството ни се раздели на две – едната част беше с Борислав и Десислава, другата – с Мария и децата. На празници се чувствах разкъсана. Кого да поканя? Кого да прегърна първо? Всяка Коледа беше изпитание.

Една зима Борислав дойде сам при мен. Седнахме до печката и той заговори тихо:

– Мамо, знам колко те боли. Но аз също страдам. Обичам децата си, но обичам и Десислава. Не можех да живея в лъжа.

– А Мария? А близнаците? Те заслужаваха ли тази болка?

Той сведе глава.

– Знам, че сгреших. Но не мога да върна времето назад.

В този момент осъзнах колко трудно е да бъдеш майка – да обичаш детето си безусловно, но и да страдаш от неговите грешки. Често се питам дали аз съм виновна – дали нещо в моето възпитание го е подтикнало към тази постъпка.

Десислава опитваше да бъде мила с мен – носеше ми цветя за имен ден, канеше ме на кафе. Но аз не можех да забравя какво причини на Мария и децата. Всяка нейна усмивка ме караше да се чувствам предателка спрямо снаха си.

Съседките ме гледаха с укор или със съжаление. „Ех, Пенка – казваха те – така са младите сега! Няма морал.“ Но аз знаех, че вината не е само в младостта или времената.

Понякога вечер стоя сама в тъмното и си спомням първите години на Борислав и Мария – как се смееха заедно, как държаха ръцете си под масата на семейните вечери. Спомням си как плаках от радост, когато родиха близнаците. А сега плача от мъка.

Не знам дали някога ще мога да простя напълно. Не знам дали ще приема Десислава като част от семейството ни. Но знам едно – обичам децата си и внуците си повече от всичко.

Понякога се питам: Кога една майка трябва да прости? И ако не може – значи ли това, че е лоша майка? Кажете ми вие…