Сълзи между стените на дома: Изповедта на една майка

– Пак ли ще ми противоречиш, Мария? – гласът ми трепери, докато гледам дъщеря си право в очите. В този момент кухнята ни, малка и задушна, се превръща в бойно поле. Мирисът на прясно изпечен хляб се смесва с напрежението във въздуха. Синът ми, Петър, стои в ъгъла, стиснал учебника си, и ме гледа с онези големи кафяви очи, които винаги ме разтапят.

Мария е на шестнайсет – възраст, в която светът ѝ изглежда тесен, а родителските думи – като вериги. Тя ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам като враг. – Не разбра ли, че не искам да уча медицина? – прошепва тя, но думите ѝ са като шамар.

В този миг усещам как гневът ми се смесва с безсилие. Толкова много мечтах за нея – да стане лекар, да има сигурност, уважение. А тя… тя иска да рисува. Да рисува! В България! Как ще живее с това?

Петър мълчи. Той винаги е бил послушен. Отличник, скромен, внимателен. Когато го прегръщам вечер, усещам как сърцето ми се изпълва с гордост и обич. С Мария е различно – всеки разговор е битка, всяка дума – нож.

Съпругът ми, Георги, от години работи в Германия. Виждаме го само по празници. Той казва: „Остави я да избере сама.“ Но аз знам какво значи да си жена в България без професия – видях го при майка ми, при леля ми. Не искам това за Мария.

– Мамо, защо винаги го хвалиш Петър? – пита тя една вечер, когато мием чиниите. Гласът ѝ е тих, но усещам болката в него.

– Защото той ме слуша – изплъзва ми се. Веднага съжалявам. Виждам как очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Значи ако не съм като него, не ме обичаш? – прошепва тя.

Тази нощ не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за думите ѝ. Дали наистина я обичам по-малко? Или просто не мога да приема различието ѝ? Спомням си как като малка рисуваше по стените на коридора – тогава се смяхме заедно. Кога се изгубихме?

На следващия ден получавам обаждане от училището – Мария не е ходила на часове цяла седмица. Сърцето ми се свива. Отивам до ателието в центъра на града – знам, че е там. Влизам и я виждам – цялата в бои, усмихната, свободна. Не помня кога последно я видях такава.

– Мамо… – започва тя, но аз я прегръщам силно. За първи път от години.

– Страх ме е за теб – признавам си през сълзи. – Не знам как да те разбера.

Тя ме гледа дълго. – Аз също се страхувам, мамо. Че никога няма да бъда достатъчна за теб.

В този момент усещам колко много съм я наранила с очакванията си. Колко често съм сравнявала децата си, без да осъзнавам колко тежи това на Мария.

Вечерта сядаме тримата на масата. Петър мълчи, но после казва: – Мамо, Мария рисува страхотно. Видях картините ѝ в интернет. Може би трябва да ѝ дадеш шанс.

Гледам ги – двете най-важни същества в живота ми. Разбирам колко лесно е да обичаш някого, който ти прилича; колко трудно е да приемеш различното.

От този ден започнах да се уча да слушам Мария. Не винаги успявам – понякога пак избухвам, пак плача нощем от вина. Но вече знам: любовта не е в това да направиш детето си свое копие, а да го приемеш такова, каквото е.

Понякога се питам: Ще мога ли някога напълно да преодолея страха си и да обичам дъщеря си така безусловно, както обичам сина си? Или майчината любов винаги ще носи белези от нашите собствени страхове и мечти? Какво бихте направили на мое място?